Алистър Маклейн - Последната граница

Но имаше и пети човек. Беше нисък мъж, изникна от тъмнината до коридорната врата. Имаше мургаво слабо, интелигентно еврейско лице, което привлече вниманието на Рейнолдс. Непознатият извади пистолет, направи няколко крачки, усмихна се иронично и се поклони театрално.

— Капитан Майкъл Рейнолдс от британските секретни служби, предполагам. Вие сте съвсем точен и най-искрено оценяваме това ви ценно качество. Нали знаете, ние от тайните служби не обичаме много да чакаме.

Без да мръдне и да каже нещо, Рейнолдс стоеше по средата на гаража. Струваше му се, че така е от цяла вечност. После постепенно успя да преодолее шока и да осъзнае горчивата реалност. Трескаво започна да прехвърля през ума си различни версии за присъствието на агентите и отсъствието на приятелите му. Откакто го бяха издебнали му се стори, че е минала цяла вечност, а не повече от петнайсетина секунди. Изненадата беше го овладяла, постепенно челюста му увисваше все повече и повече, докато очите му се изпълниха със стаен ужас.

— Рейнолдс — промълви той. Звуците излизаха мъчително от устата му, като унгарец, който се затруднява да произнесе чуждо, непознато име. — Майкъл Рейнолдс? Аз… аз не знам какво имате предвид, другарю. Какво… какво лошо съм направил? Защо са всичките тези оръжия…? Кълна ви се, не съм направил нищо лошо, другарю, нищо. Кълна се! — Ръцете му бяха вкопчени една в друга толкова силно, че кокалчетата му побеляха, треперещият му глас издаваше страха, който го е завладял.

Двама от полицаите, които Рейнолдс виждаше, бяха свъсили чела и се поглеждаха един друг учудени. За разлика от тях по лицето на дребния евреин нямаше и сянка от съмнение, гледаше го развеселен и явно се забавляваше.

— Амнезия ли? — попита той вежливо. — От изненадата е, приятелю, ето защо забравихте дори собственото си име. Преструвате се забележително. Хайде, направете малко усилие, малко и си припомнете. Ако не знаех вашата самоличност, без всякакво съмнение и аз, като моите хора, които не знаят кой сте, можех да се подведа и да ви повярвам. Британската шпионска служба ни оказва голямо уважение като ни е изпратила един от най-добрите си хора. Естествено е тогава, че и аз очаквах да ни изпратят най-добрия, защото става дума, как да го кажем, за възвръщането, на професор Харолд Дженингс, Щом се отнася за него, не могат да изпратят кой да е.

Рейнолдс почувства как нещо в стомаха му се преобръща, в устата му загорча. Беше дори много по-лошо от опасенията му. Щом знаеха това, те знаеха всичко, а то означаваше край. Но Рейнолдс успя да задържи на лицето си глупавото, изплашено изражение, сякаш то бе заковано върху него. Тялото му се разтресе, той изглеждаше като човек, измъчван от среднощен кошмар. Огледа се с животински страх наоколо, като пребито куче.

— Пуснете ме да си вървя, пуснете ме! — Гласът му беше писклив, почти като хленч. — Нищо не съм направил, казвам ви нищо, нищо! Аз съм добър комунист, член съм на партията. — Устата му мелеше непрекъснато, безконтролно. — Живея в Будапеща, другари, имам документи, имам членска карта, ще ви ги покажа. — Рейнолдс понечи да бръкне с ръка във вътрешния джоб на палтото, но застина от една единствена дума, с която полицейският офицер сухо и със студен, режещ глас го шибна като с камшик.

— Спри! — Рейнолдс спря ръката си почти до ревера на палтото и я пусна бавно да падне надолу като покосена.

Дребният евреин се усмихна и каза:

— Колко жалко, че няма да доживеете да се пенсионирате във вашата родна секретна служба, капитан Рейнолдс! Много жалко наистина; че няма да се върнете там. Не може да не се съжалява, че такъв забележителен актьор, като вас, ще остане завинаги загубен за сцената и екрана. — Той погледна през рамото на Рейнолдс към мъжа, който бе затръшнал гаражната врата. — Коко, капитан Рейнолдс току-що щеше да извади пистолет или някакво друго средство за нападение, освободи го от това изкушение.

Рейнолдс чу стъпки от тежки обувки върху бетонирания под зад себе си и, преди да разбере какво става, с големи усилия успя да сподави вика от болка, защото върху гърба му, малко над бъбреците, се стовари неочакван удар. Той политна и се залюля на краката си, почувства как някой го хвана и го задържа, после като през червена мъгла, предизвикана от болката, видя как някаква тренирана ръка сръчно претърсва дрехите му и чу гласа на евреина да промърморва иронично извинение.

— Трябва да извините Коко, капитан Рейнолдс. Когато се отнася до такива работи, той е изключително директен момък, действа без заобикалки. Изглежда опитът му е подсказал, че такова недостойно поведение независимо че е възмутително, е много по-ефикасно, когато претърсва някой задържан. — Гласът му почти неуловимо се промени: — А-а, експонат първи, най-интересният — белгийски автоматичен пистолет 6.35… И заглушител, виж, виж, такива не можеш да откриеш у нас, няма съмнение, че сте го намерили хвърлен ей така, на улицата… И никой не си го е познал, така ли е?