Алистър Маклейн - Последната граница

— Толкова ли е просто това?

— За Казака не е трудно, той има особен дар да се оправя с животните. Повечето ги докарват от Чехословакия, границата е на около двайсет километра от тук. Казака просто ги упоява, прави им каша от трици, напоена с евтина ракия. Когато ги замае малко, прекосява границата с тях без всякакви тревоги, все едно, че вие или аз пресичаме улицата.

— Жалко, че не е така просто с хората — отбеляза Рейнолдс сухо.

— Казака иска да помага на Янчи и Графа в прехвърлянето на хора през границата. Е, разбира се, тях няма да ги упойва. Навярно ще успее.

Юлия изгуби всякакъв интерес към Казака, но остана загледана разсеяно през прозореца. След малко вдигна забележително сините си, спокойни очи към Рейнолдс и каза предпазливо: — Господин Рейнолдс, аз…

Рейнолдс знаеше какво щеше да каже и побърза да я изпревари. Не бе необходима голяма проницателност, за да може да разбере още предната нощ как тя се отнася към решението им да не се отказват да търсят Дженингс. Беше очаквал този неизбежен порив и имаше представа какво става в главата й. Беше го осъзнал смътно предишната нощ, когато видя реакцията й, но едва днес, в мига, когато я съзря на прага на стаята, всичко му се изясни напълно.

— Стига с това „господин Рейнолдс“, опитайте Майкъл — предложи той. — Трудно ми е да разговарям официално и да се държа на положение, когато съм без риза.

— Майкъл — тя произнесе името бавно, но в нейните уста то прозвуча иначе — Мехаил. — Майк — рече тя, — не може ли Майк?

— Ще те убия — заплаши я той.

— Много добре, Майкъл.

— Мехаил — засмя се Рейнолдс, преструвайки се, че трудно го произнася, и попита: — Май искаше да кажеш нещо, нали?

За момент очите им се срещнаха и се разбраха без думи. Момичето узна отговора на въпроса си, без дори да го зададе. Когато се обърна, крехките му рамене се отпуснаха безпомощно.

— Така да бъде — каза то с безжизнен глас. — Все пак ще отида да проверя за доктора. Янчи каза, че след двайсетина минути той ще дойде.

— Господи, ами радиото! — неочаквано възкликна Рейнолдс. — Аз съвсем забравих за радиопредаването.

— Това все пак е нещо — Юлия се усмихна плахо и затвори вратата след себе си.

Янчи стана бавно, изключи радиото и погледна към Рейнолдс.

— Лошо ли е, как мислите? — попита той.

— Нещо не е наред — размърда се на стола Рейнолдс, за да заеме положение, при което болката в гърба няма да го смущава. Усилието да се измие, да се облече и да слезе долу му бе коствало много. Сега болката беше не толкова остра, но постоянна. — Уговорената дума беше твърдо обещана за днес.

— Може би са успели да отидат до Швеция, но не са имали време да се свържат с вашите хора — изказа предположение Янчи.

— Страхувам се, че не е така. — Рейнолдс се бе надявал много да чуе уговорената дума по радиото и сега разочарованието му беше дълбоко. — Какво би могло да ги забави в Швеция, след като единственият им проблем ще е да се свържат с консулството в Хелзингборг 3 3 Хелзингборг — пристанище в Швеция на Зундоския проток. — Бел.прев. . Оттам нататък е въпрос на време.

— Така е…, но ако действително агентите са толкова добри, колкото ги описахте, може да са се усъмнили и сега да се крият някъде в Шчечин за ден-два, докато мине огънят, както казвате вие.

— Май на друго не бихме могли да се надяваме… Господи, като си помисля, че мога да се проваля заради този проклет микрофон в душа — каза Рейнолдс с горчивина. — И какво трябва да правя сега по-нататък?

— Нищо, освен да се въоръжим с търпение — посъветва Янчи, — това е. А за вас — леглото и то без никакви възражения. През живота си съм виждал толкова много болни и страдащи, та от един поглед разбирам състоянието ви. Изпратих да викнат доктора, приятели сме с него отдавна — усмихна се Янчи като видя въпросителния поглед на Рейнолдс. — Можем да му се доверим напълно.

Докторът заедно с Янчи се качи в стаята на Рейнолдс двайсет минути по-късно. Беше грамаден, жизнен човек, със зачервено лице и подстригани, добре гледани мустачки. Гласът му беше професионално бодър и жизнерадостен, което сигурно караше пациентите му неизменно да подозират най-лошото. И все пак от него се излъчваше великолепна самоувереност. Рейнолдс помисли, че всъщност прилича много на всички доктори по света. Както повечето от тях, и той беше човек със свое мнение, което не се колебаеше да изразява и отстоява. Още след първите минути като пристигна започна да ругае комунистите.