Алистър Маклейн - Последната граница

Янчи изобщо не говореше за себе си, нито за организацията, която бяха създали и за методите, които използваха, според случая. Единственият конкретен факт, който Рейнолдс успя да научи през цялата вечер беше, че главната им квартира е в някакво стопанство, разположено сред ниските хълмове между Сомбатхей и езерото Нойсидлер, недалеч от австрийската граница — единствената граница, която представляваше интерес за повечето от онези, които бягаха на Запад. Янчи разказваше всъщност за хората, за стотиците хора, на които той, Графа и Шандор бяха помогнали да се спасят, за надеждите и страховете им, за терора в света, в който живеят. Той говореше за мира, за надеждата си, че светът ще заслужи мира. Разказваше за убеждението си, че най-после мирът ще възтържествува, когато повече хора, а не само единици, работят за него, че няма нищо по-благородно на този свят от работата за мира и че е безумие да се мисли, че има нещо по-добро, за което си заслужава човек да отдава силите си. Той говори за комунистите и некомунистите и за различията между тях, които съществуват само в начина на мислене. Янчи им доказваше, че всички хора по света неизбежно са различни по идеалите и убежденията си. Христос някога е казал, че те са братя помежду си, но не е предвидил нетолерантността и глупостта. Янчи говори за непримиримостта, която съществува днес спрямо убежденията на другите, ако тези убеждения са различни от нашите. Някои секти си присвояват дори правото да определят кой е достоен да прекрачи небесните двери на рая. Разказа за своя нещастен руски народ, който с готовност приема другите, но пред когото всички врати са затворени. Янчи беше скитник, не криеше, че още от младини е бил далеч от народа си, но и до момента бе останал част от него.

Преходът към тази нова тема на пръв поглед изглеждаше като непоследователност, но Янчи не беше лекомислен скитник, не говореше безсмислени неща. Всичко, което правеше, казваше или мислеше, беше подчинено на идеята да подсили и укрепи у себе си и у слушателите си вярата за единството на човечеството. Когато разказваше за детството и младежките си години в родната страна, когато самият той е бил още никой и не е имал собствени убеждения, от думите му лъхаше носталгия за най-щастливите часове, преживени от него в оная щастлива земя, където е роден. Багрите, с които рисуваше Украйна, бяха вълнуващи. Може би от тях лъхаше някаква сантименталност по нещо, което е безвъзвратно изгубено, но картината беше истинска, вярна. Онова, което се четеше в уморените му и благородни очи, не беше израз на самоизмама. Янчи не криеше и не отричаше изживените трудности и лишения, дългите часове на труд в полето от ранна утрин до късна вечер, глада, изгарящата горещина през лятото и жестокия студ, когато сибирският вятър задуха през степите. Но въпреки всичко, това бе картината на една щастлива земя, златна земя, недокосната от страха и репресиите. Тя беше нарисувана с любов картина на златни жита, които се вълнуват чак до хоризонта, губещ се в пурпурната далечина. Картина на смях, песни, танци, шумни надбягвания с коне с развети гриви, на отрупани с кожи тройки, които препускат под замръзналите звезди. На параход, който се носи леко по Днепър в горещината на лятната нощ и приятната музика, заглъхваща след него по реката. И когато Янчи разказваше замислено, изпълнен с копнеж и малко тъга за нощното ухание на пшеница, орлови нокти и жасмин, за лунната пътека върху тихите, лениви води на реката, Юлия внезапно скочи на крака, промърмори нещо за кафе и изхвръкна от стаята. Рейнолдс успя да зърне лицето й, когато излизаше, и видя, че очите и бяха замъглени от сълзи.

Разказът беше прекъснат, но въпреки това следите от магията, която излъчваше, продължаваха да владеят в стаята. Рейнолдс не се самозалъгваше. Зад цялото видимо безцелно обобщение Янчи бе разказвал това специално за него. Беше се опитал да разколебае предубежденията, стремеше се да му внуши да види очевидния трагичен контраст между щастливите хора, които му беше описал, и зловещите апостоли на световната революция. Всъщност, косвено му беше поставил въпроса дали такава пълна противоположност може да се побере в границите на разумната възможност.

Рейнолдс беше завладян от противоречиви мисли. Той ясно осъзнаваше, че първата част от разказа си Янчи бе посветил на нетърпимостта и преднамерената слепота на човечеството като цяло. Очевидно предполагаше, че Рейнолдс ще съумее да види в себе си микрокосмоса на това човечество — от раждането и влиянието на предразсъдъците му и пороците му. Рейнолдс сега с известно безпокойство установяваше, че усилията на Янчи в това отношение не бяха напразни, но сам не търпеше недомлъвките и неяснотите, които объркваха мислите му и бяха започнали да го смущават. Затова се постара да ги отхвърли. Въпреки старото си приятелство с Янчи, полковник Макинтош нямаше да одобри тазнощното представление. Полковникът не харесваше агентите му да бъдат объркани. Цялото им внимание, всичките им мисли, според него, трябваше да бъдат целенасочени. Преди всичко работата и само работата! Агентите не трябваше да се ангажират със странични въпроси, незасягащи пряко изпълняваната задача. Странични въпроси, помисли Рейнолдс озадачено, тъй като не можеше да реши кое в случая е основно и кое странично; скоро отхвърли мислите, които го бяха завладели, защото преди всичко беше професионалист.