Янчи и Шандор бяха започнали някакъв разговор помежду си и приказваха съвсем приятелски. Като ги слушаше, Рейнолдс осъзна, че неправилно е преценявал взаимоотношенията между двамата мъже. В тях нямаше нищо от онова, което определя положението на господаря и неговия човек, между работодателя и работника. Атмосферата помежду им беше непринудена, лишена от всякакви условности. Янчи с готовност и внимание слушаше онова, което Шандор му разказваше. Имаше нещо, което ги свързва, мислеше си Рейнолдс, нещо невидимо, но здраво и могъщо — това бе предаността към общия идеал, преданост, която не разделя идеите от човека, вдъхновен от тях. Рейнолдс беше започнал постепенно да открива, че Янчи притежаваше дарбата да вдъхва самоуважение, лоялност и вярност, която няма нищо общо с идолопоклонството. Дори самият той, Рейнолдс, който беше безкомпромисен индивидуалист по силата на собствената си природа и на тренировките, чувстваше магнетизма на притегателната му сила.
Беше точно 11 часа, когато вратата се отвори широко и вътре се вмъкна Казака, а заедно с него нахлуха и снегът, и леденият въздух. Той носеше голям пакет, който остави в ъгъла, и започна да търка дланите си една в друга, за да се стопли. Лицето и ръцете му бяха посинели от студ, но не даваше вид, че им обръща внимание, дори не се доближи до огъня, за да се постопли. Вместо това седна на масата, запали цигара, мушна я в ъгъла на устните си и я остави там. Рейнолдс отбеляза развеселен, че когато момчето дръпне от цигарата, очите му се напълват със сълзи, но въпреки това не я махаше от устата си.
Докладът на Казака беше лаконичен, почти по точки. Бе се срещнал с Графа, съгласно уговорката. Дженингс вече не живееше в хотела, тръгнала бе вече мълвата, че не е добре със здравето. Може би това беше някаква предпазна мярка. Графа нямаше представа къде се намира Дженингс, но беше сигурен, че не е отведен в главната квартира на тайната полиция, нито в някои от познатите секретни места в Будапеща. Графа мислеше, че при тези обстоятелства или са върнали професора направо в Русия, или са го затворили в някое безопасно място извън града. Казака предаде, че Графа щял да се опита да открие къде са завели доктор Дженингс, но надеждите му да научи това не са много големи. Логиката показваше, че едва ли са върнали професора обратно в Русия, той беше твърде важна фигура на конференцията. Графа беше изразил увереността си, че го крият някъде на абсолютно сигурно място, но това ще трае, докато чуят новината от Шчечин. Докато Браян е все още там, руснаците ще оставят Дженингс да участва в конференцията, може даже да му дадат възможност да разговаря със сина си по телефона. Но ако синът му избяга, това ще е сигнал Дженингс веднага да бъде върнат в Русия. Будапеща беше твърде близо до границата и руснаците не биха си позволили да загубят престижа си, като го оставят да избяга… Имаше и още една много обезпокояваща информация: Имре бе изчезнал и Графа не беше успял да го намери никъде.
Денят, който последва — една безкрайна, чудесна неделя, със синьо, безоблачно небе, без вятър, с блестящо, бяло слънце, което огряваше нагънатата равнина и отрупаните със сняг борове, нямаше да се изличи никога от съзнанието на Рейнолдс. Цялата картина на природата, която се разкриваше пред очите му, му напомняше коледна картичка. Всичко, което виждаше около себе си, беше като в мъгла или смътно запомнен сън, беше като ден, преживян от някой друг, толкова откъснат от реалността му се струваше, толкова далечен. Въпреки всичко, той направи усилия да превъзмогне това чувство. Причината не беше в здравословното му състояние и в получените рани. Това вече бе преминало. Докторът нямаше защо да агитира повече за ефективността на мехлема си, Рейнолдс се беше уверил в това, гърбът му беше се оправил и не изпитваше никаква болка. Устата и челюстта също бяха заздравели бързо. Притесняваше го от време на време само едно пулсиране, което чувстваше на мястото на зъба, избит от гиганта Коко. Рейнолдс знаеше, сам го бе установил, че вина за душевното му състояние беше нетърпението, което го разкъсваше. Чувстваше се като животно, затворено в клетка, движеше се непрекъснато, не оставаше за миг спокоен, обикаляше из къщата и навън, по твърдия, замръзнал сняг, не можеше да си намери място, въпреки че флегматичният Шандор непрекъснато му се молеше да седне и да си почине.
Сутринта отново бяха слушали предаването на БиБиСи — новините в 7 часа — и отново нямаше никакво съобщение. Времето минаваше, Рейнолдс знаеше, че надеждата се топи. Нима не бяха успели да заведат Браян Дженингс в Швеция? Естествено нещата бяха задвижени, беше още рано да се говори за провал. Той никога не се тревожеше от възможен провал, защото винаги можеше да се намери изход. Онова, което сега го безпокоеше, беше Янчи. Доколкото познаваше този великодушен мъж, той щеше на всяка цена да изпълни обещанието си да му помогне, независимо какво би струвал опитът да се освободи най-зорко пазеният сега в Унгария човек. Рейнолдс вече познаваше Янчи почти като самия себе си и знаеше, че той няма да се поколебае да действа, но цената можеше да се окаже твърде висока. Дълбоко в себе си Рейнолдс си даваше сметка, че тревогата му не беше единствено за Янчи. Уважението и възхищението му към този човек бяха огромни, но той беше загрижен и за дъщеря му, която обожаваше баща си. Ако се случеше най-лошото — да загуби и последния член на семейството си, тя щеше да бъде неутешима и, още по-лошо, щеше да гледа на него като единствена причина за смъртта на баща й. Това щеше да спусне непреодолима бариера помежду им, която щеше да остане завинаги. За стотен път Рейнолдс търсеше да зърне усмихнатите устни и разтревожените очи, които потискаха усмивката. Постепенно той осъзна, че това всъщност е главният му страх. Откритието му подейства като шок. Двамата с Юлия бяха заедно през повечето време от деня и Рейнолдс започна да харесва привлекателната и лека усмивка, и странния, необиковен начин, по който тя произнасяше името му. Когато веднъж каза Мехаил и се усмихна с очи и устни, той и се присмя, излезе малко грубо. Веднага съжали, защото съзря необяснима обида в очите й. Усмивката и помръкна и изчезна. Тогава Рейнолдс се разкая от сърце и се почувства смутен повече от всеки друг път… Той можеше само да бъде благодарен, че полковник Макинтош не може да види в какво положение изпада човекът, когото счита за най-подходящ да го замени някой ден. Но дори и да видеше, нямаше да повярва, че това е именно той — неговият човек, Рейнолдс.
Читать дальше