Алистър Маклейн - Последната граница

— Как сте успели да оцелеете толкова дълго, като така откровено изразявате чувствата си? — запита Рейнолдс, усмихвайки се многозначително. — Имам предвид начина, по който изразявате отношението си.

— Хм! Всички знаят какво мисля за проклетите комунисти, но никой не дръзва да ме докосне за глупостите, които говоря, момчето ми. Заради нуждата по-добрите не ги закачат. — Докторът нагласи стетоскопа на ушите си. — Е, не че съм чак толкова добър. Целият номер е в това да ги накараш да мислят, че си.

Очевидно докторът омаловажи доста способностите си и беше несправедлив към себе си. Прегледът бе направен сръчно, бързо и професионално.

— Ще оживеете — обяви той, когато приключи, — може би имате няколко вътрешни кръвоизлива, но съвсем леки и безобидни. Възпалението е значително, а натъртването наистина великолепно. — Докторът се огледа и кимна на Янчи: — Една калъфка за възглавница, ако обичаш. Ефикасността на това лекарство — поясни той, — е в прякото съответствие с болката, която причинява. Ще ти се прииска да изскочиш през комина, но утре ще бъдеш по-добре, и той загреба щедро голямо количество от някакъв сив мехлем и го размаза равномерно върху калъфката. — Конска доза — обясни лекарят, — рецептата е от векове, употребява се навсякъде, кара пациентите не само да вярват в докторите, които забъркват добрите старомодни лекарства, но и замества успешно досадната и неприятна потребност да си в течение на последните медицински новости. Освен това лекарства у нас сега трудно се намират. Принудени сме да използваме старите, изпитани средства и често това е за добре.

Рейнолдс потрепера, защото почувства как мазилото, лепнато върху гърба му, го изгаря, веднага на челото му изби пот, която на капки започна да се стича към веждите му. Докторът го погледна изпитателно и се засмя, изглеждаше доволен.

— Казах ли ви? Утре ще сте кукуряк! Ще трябва да глътнете две от тези бели таблетки, момчето ми, те ще облекчат болките, и една от сините — от нея ще ви се приспи. Ще трябва да поспите. Ако не можете, махнете компреса след десетина минути, уверявам ви той действа много бързо.

Така и стана, последният съзнателен спомен на Рейнолдс беше как докторът шумно ругае надолу по стълбите, след това не си спомняше нищо повече за следващите 12 часа.

Когато се събуди, отново беше нощ, но сега на прозорчето имаше завеса и беше запалена малка газена лампа. Разсъни се бързо и напълно, така, както дълго се бе тренирал, без да направи и най-малко движение и да смени ритъма на дишане. Отвори внимателно очи и близо пред себе си видя лицето на Юлия. Върху него беше изписано изражение, каквото не бе забелязвал преди това. В момента, когато момичето почувства, че Рейнолдс се е събудил и го гледа, смени изгледа на лицето си. Въпреки това той успя да види загрижения и израз и как бавно отдръпна от рамото му ръката си, с която нежно, но настоятелно го бе побутнала, за да се събуди. Той се престори, че не е забелязал нищо необикновено, погледна я изненадано, после се усмихна, извъртя китката си да види часовника и сънено възкликна:

— Осем часът! — Той рязко се изправи и седна на леглото. Направи го несъзнателно, преди да си даде сметка за острата, непоносима болка, която щеше да последва при такова устремно движение. Спомни си какво се бе случило последния път. Приятната изненада, изписана върху лицето му, беше очевидна.

— Как се чувстваш? — усмихна се Юлия. — Нали е по-добре?

— Много по-добре, истинско чудо! — Рейнолдс усещаше гърба си като посипан с жарава, но болката почти бе преминала. — Осем часът! — повтори той, сякаш не можеше да повярва. — Проспал съм цели дванайсет часа?

— Наистина спахте дълбоко, сега и лицето ви изглежда по-добре. Спокойствието я беше обзело отново. — Вечерята е готова вече, да ви я донеса ли тук?

— О, не, по-добре аз да сляза, ще дойда след няколко минути — обеща той.

Рейнолдс устоя на думата си и слезе съвсем скоро. В огнището на малката кухничка весело горяха дърва. Масата, малко настрана от огъня, беше подредена за петима. Шандор и Янчи го поздравиха и изразиха задоволството си от вида му и напредъка в лечението на раните му. После го запознаха с Казака. Той се здрависа кратко, кимна с глава, погледна го, намръщи се и седна на масата, без да каже нищо. Зае се със супата си мълчаливо, без да обръща внимание на останалите. Всеки път, когато Рейнолдс вдигнеше очи към него, Казака изправяше глава и отмяташе перчема си, сякаш да покаже на чужденеца превъзходните си гъсти, черни, маджарски коси. С последния залък той стана от масата, промърмори нещо на Янчи, което Рейнолдс така и не можа да разбере какво е. Едва тогава успя да зърне за пръв път отвореното, приятно момчешко лице на Казака със зле скрит израз на агресивност и неприязън. Тя беше насочено към него, специално към него, за Рейнолдс в това нямаше никакво съмнение. Секунди след като вратата са затръшна се чу бръмченето на мощен мотоциклет, както изглеждаше. Той зави около къщата и затихна в далечината. Скоро отново настана тишина. Рейнолдс изгледа останалите на масата и се обади.