Алистър Маклейн - Последната граница

— Ще помоля някой да ми обясни какво съм сторил на Казака. Ако имаше как, младият ви приятел щеше да ме изпепели с поглед.

Той отправи очи към Янчи, но Янчи бе зает да пълни лулата си и не гледаше към него. Шандор се бе вторачил в огъня и изглеждаше така, като че ли изцяло е потънал в мислите си, с невиждащ поглед наблюдаваше веселите пламъци. Обяснението най-сетне дойде от Юлия. В гласа и се долавяха гняв и досада, така чужди за нея. Рейнолдс я погледна изненадан.

— Чудесно, щом тези двамата страхливци не желаят да ви кажат, изглежда трябва да го направя аз. Единственото нещо, с което дразните Казака, е фактът, че вие изобщо сте тук. Видите ли, той… е добре, той си е въобразил, че е влюбен в мен… в мен, шест години по-възрастна от него.

— Какво са шест години в края на краищата — започна да разсъждава Рейнолдс, — ако вие…

— О, почакай, спокойно! Една вечер, след като бе глътнал останалото от сливовицата в бутилката на Графа, ми го каза. Бях изненадана и смутена, но, понеже е мило момче, постарах се да бъда любезна и като щура му казах нещо от типа, че ще го чакам, докато порасне. Беше като бесен…

Рейнолдс сбърчи чело:

— Добре, но какво общо имам аз с това?

— Не ставайте глупав! Той мисли, че сте… Е, добре, мисли ви за съперник, който се домогва до моите чувства!

— Може би по-добрият от нас ще спечели — обяви Рейнолдс тържествено и малко шеговито.

Янчи се задави от дима на лулата, Шандор закри лице с масивната си длан. Леденото мълчание, което настъпи на масата, накара Рейнолдс да помисли, че ще е по-добре да се разсее, като погледне някъде настрани. Мълчанието се затегна и се видя принуден да направи нещо, за да излезе от неудобното положение. Погледна към Юлия и разбра, че нито е ядосана, нито е смутена, както очакваше. Напротив, беше съвсем спокойна, подпряла брадичка на ръката си, гледаше го подигравателно, което му се стори обезпокояващо. Не за пръв път се уверяваше, че би било истинска лудост да се опита да разбере дъщерята на такъв човек, като Янчи.

Накрая момичето стана да изнесе чиниите и Рейнолдс се обърна към Янчи:

— Нали шума, който чухме, е от мотоциклета на Казака, който замина? Къде отиде?

— В Будапеща, има среща с Графа, в крайните квартали на града.

— Какво? С този мощен мотоциклет, който се чува на мили далеч, и с тези дрехи, с които човек може да го познае от същото разстояние?

— Мотоциклет ли? Това е една малка моторетка. Казака и махна заглушителя преди време, за да могат да го чуват повече хора, когато пристига някъде… и да се обръщат след него. Какво да се прави, момчешка суетност. Но шумотевицата на моторетката и крещящите дрехи са най-сигурното му прикритие. Той толкова бие на очи, че никой няма и да помисли да се съмнява в него.

— Колко ще се забави?

— Ако пътищата са добри, ще отиде и ще се върне за около час и половина. Не сме далеч от Будапеща, намираме се на около петнайсет километра от града. Но в тази нощ? — Янчи помисли. — Предполагам, че за около час и половина ще успее да се върне.

Всъщност Казака се забави около два часа. Това бяха два часа, които Рейнолдс никога нямаше да забрави. Янчи говори почти през цялото време, а той го слушаше с вниманието на човек, получил рядката привилегия да чуе нещо, което отникъде другаде не би могъл да научи. Рейнолдс си даваше сметка, че подобно настроение на пълна откровеност рядко обзема този човек, най-забележителния и изключителен мъж, какъвто някога бе срещал. В неговия изпълнен с опасност живот, където всичко беше поставено на карта, тази откровеност бе израз на второто аз на Янчи. Макар и замалко, в момента сякаш всичко останало бе изгубило значението си. Два часа непрекъснато Юлия седя на една възглавница до краката на баща си. Смехът и дяволитостта, които рядко липсваха в очите й, сега отсъстваха, сякаш никога не бяха огрявали лицето й. Тя беше сериозна и смълчана, каквато Рейнолдс не можеше да си представи, че може да бъде. През тези два часа погледът и не се отмести от бащиното и лице. Ако това се случеше, то бе само, за да погледне обезобразените, смазани ръце на Янчи. И отново погледът и се впиваше в лицето на скъпия и човек, сякаш искаше да попие завинаги всяка дума, да запомни всяка бръчица, всяка подробност от лицето на баща си. Рейнолдс усещаше, че и тя, както и той, споделя необяснимото предчувствие, че имат привилегията да чуят нещо, което никога друг път нямаше да могат да чуят. Когато я гледаше сега, Рейнолдс си спомни странния поглед в очите и в камионетката предната нощ, изпълнен с толкова много обреченост, че той почувства странен, неразбираем хлад. Костваше му физически усилия да отхвърли от себе си това неестествено чувство, да изтрие от съзнанието си онова, което при други обстоятелства би считал за досадни глупости, които само мътят главата му.