Алистър Маклейн - Последната граница

Хидас остана като вкаменен от изненадата, след това се извъртя на стола, но бе изгубил най-ценния миг, от който някога се е нуждаел. Рейнолдс бе успял да отскочи две крачки назад и сега здраво държеше карабината за приклада и с цев, насочена право в сърцето на Хидас. Лицето на противника му беше като изсечено от камък, само устните му се движеха, но от тях не излизаше никакъв звук. Рейнолдс бавно се оттегли и, без да изпуска от очи Хидас, протегна ръка, за да вземе ключа, който бе забелязал преди това, че е захвърлен на леглото. Пъхна го в ключалката и заключи вратата, като продължаваше да го наблюдава, готов да реагира и при най-малкото трепване на Хидас. Пристъпи напред, а цевта продължаваше да е насочена отблизо към човека на стола. Рейнолдс остана изправен и неподвижен като скала.

— Изглеждате изненадан от появата ми, не сте очаквали да ме видите, полковник Хидас — каза Рейнолдс, — но не трябва да се изненадвате. Точно вие не трябва. Онзи, който живее с меч в ръката, както вие живяхте, трябва добре да знае, повече от всеки друг, че от меч ще умре. Рано или късно това става. За вас това ще бъде тази нощ.

— Дошъл сте да ме убиете — това беше по-скоро твърдение, отколкото въпрос. Хидас бе срещал смъртта толкова често, но винаги като страничен наблюдател, а сега разбираше, че тя се е обърнала с лице към него, че може би щеше да удари и неговият час. Следите от изненадата постепенно изчезнаха от лицето му, но не страх замени уплахата.

— Да ви убия? Не. Тук съм, за да ви екзекутирам. Убийство е онова, което направихте с майор Ховарт. Имате ли някакво основание да смятате, че аз бих ви застрелял, бих ви повалил хладнокръвно, както вие го застреляхте? Той дори не носеше оръжие със себе си.

— Той беше държавен престъпник, враг на народа.

— Боже Господи! Имате наглостта да оправдавате действията си?

— Те не се нуждаят от оправдание, капитан Рейнолдс, това е въпрос на дълг.

Рейнолдс го изгледа и каза:

— Опитвате се да намерите извинение за себе си… или просто да извините съществуванието си, защото треперите за живота си.

— Аз никога не се извинявам. — Нямаше нито гордост, нито арогантност в гласа на евреина, а само обикновено достойнство.

— Имре…, момчето в Будапеща, как умря?

— То носеше важна информация, беше съществено да я измъкнем колкото се можеше по-бързо.

— А съпругата на генерал-майор Илюрин? — изрече Рейнолдс бързо, за да сподави нарастващото чувство за нереалност. — Защо убихте и нея?

В първия момент върху интелигентното лице на Хидас се отрази някакво неопределено чувство, но бързо изчезна — така, както се бе породило.

— Това не знаех — наклони глава Хидас, прехапа устни и каза: — Да водя война с жени, не е част от моя дълг. Искрено съжалявам за смъртта й, ако наистина е умряла, както казвате.

— Вие сте отговорен за действията на вашите полицейски главорези.

— Моите хора — Хидас кимна, — само изпълняват моите заповеди.

— Така е. Те я убиха, но вие отговаряте за техните действия, следователно вие сте отговорен за смъртта й.

— Ако разсъждавате по този начин, наистина аз съм отговорен.

— Ако не бяха вашите заповеди, и тримата щяха да са живи сега.

— За генералската съпруга не мога да отговарям, но за останалите двама — да.

— Щом е така, питам ви за последен път: имам ли основание да ви убия сега?

Полковник Хидас погледна Рейнолдс замислено и доста дълго мълча, потънал в мислите си, след това се усмихна плахо. Рейнолдс можеше да се закълне, че тази усмивка беше пропита с тъга.

— Многобройни причини изтъквате, капитан Рейнолдс, но нито една, която да е убедителна за един вражески агент от Запад.

Причина бе думата „Запад“, но Рейнолдс разбра това много по-късно. Онова, което почувства в момента бе, че нещо отключи някакъв шлюз, който освободи порой от образи и спомени в съзнанието му. Пред него изплува образът на Янчи, както му говореше в дома си в Будапеща и в мрачната килия в затвора Сархааза, спомни си одушевеното му лице, осветено от игривите пламъци на огъня, когато разговаряха пред печката в къщата в провинцията. Сега в съзнанието му изплува всичко, което Янчи му бе казал, онова, което с убеденост бе повтарял няколко пъти настойчиво, за да се запечати в съзнанието на Рейнолдс така, както сам той не бе очаквал. Всичко, което той бе казал, което бяха обсъждали ожесточено, Рейнолдс сега отхвърли. Стисна по-здраво карабината и я доближи още по-близо до Хидас.

— Полковник, станете!