Алистър Маклейн - Последната граница

Предпазните мерки го забавяха, но въпреки това успя бързо да преодолее разстоянието и за около две-три минути приближи до паркираните коли. Прикрит зад едно дърво, той се взря, за да се ориентира в обстановката. Нямаше никакъв признак на живот около камионетките. Задните им врати бяха затворени, не се чуваше да има някой вътре в тях. Рейнолдс се изправи и се приготви да се шмугне в камионетката на Хидас, но замръзна неподвижен, като вдървен, прилепен зад ствола на дървото, зад което се криеше. Някакъв мъж излезе иззад камионетката на Хидас и спокойно се насочи право към него.

За момент Рейнолдс помисли, даже беше уверен, че полицаят го е видял, но миг след това се поотпусна. Полицаят не се държеше като човек, който преследва въоръжен противник в тъмната гора. Пушката му висеше на ремъка, преметната през рамото му. В едната му ръка светкаше пламъчето на цигара. Часовоят очевидно нямаше никакви подозрения, той просто обикаляше наоколо, за да се раздвижи и постопли, доколкото може, в кучешкия студ. Той мина почти на косъм от ствола на дървото и продължи. Рейнолдс не изчака повече, изскочи от прикритието си и когато часовоят завиваше да се върне обратно, той вдигна ръка и замахна с вързопа, пълен с пясък и камъни. Силата, с която замахна и удари непознатия по тила беше такава, че той се струполи безжизнен, без да успее да отвори уста. Рейнолдс нямаше време за губене да крие мъжа и оръжието му, затова ги остави там, където бяха.

Сега той здраво стискаше карабината в ръка. Беше на няколко крачки от кафявата камионетка. Виждаха се капакът на мотора и самият мотор, разбит от експлозията на гранатата, взривена от Графа. Камионетката беше в окаяно състояние. Без да я оглежда повече, Рейнолдс се прокрадна тихо до камионетката на Хидас. Сега цялото му внимание беше съсредоточено към задната и врата. Взираше се и напредваше вниматепно. Точно тогава за малко не се препъна в някакво тяло, простряно на земята пред краката му. Рейнолдс трепна, застина неподвижен и се приведе, за да различи кой е. Не беше необходимо, той знаеше предварително кой лежеше безжизнен на ледената земя, но беше потресен, когато предположението му се потвърди. Стисна здраво карабината, за да не я изпусне от ръцете си.

Беше Графа. Той лежеше с лице, обърнато към небето, с широко отворени, невиждащи, мъртви очи. Полицейската му шапка се бе кипнала над изтънченото, аристократично лице. Чертите му бяха изопнати, правилният, изпъкнал орлов нос се очертаваше още повече и лицето на мъртвеца изглеждаше чуждо и отдалечено в смъртта, така както и в живота. Не беше трудно да се разбере как е умрял: картечният откос бе прорязъл почти половината от гръдния му кош. Бяха стреляли по него като по куче, безсмислено и като куче го бяха оставили да лежи на студа в мрака на мразовитата нощ. Снегът, който се ронеше от отрупаните клони, бе започнал да затрупва студеното, мъртво лице. Тласнат от необясним подтик, Рейнолдс взе шапката и я хвърли надалеч в мрака. Измъкна някаква кърпа, обагрена с кръвта на Графа, която намери в джоба му, и внимателно я простря върху лицето му. После се изправи и се приближи до вратата на камионетката. Тихо, като котка, Рейнолдс доближи и надникна през ключалката. Когато очите му привикнаха, той видя онова, което желаеше да види — един стол от лявата страна, място за спане от дясната и в дъното маса с монтирана върху нея радиостанция. Хидас седеше с гръб към вратата пред масата. Въртеше някаква ръчка с дясната си ръка, а в лявата държеше телефонна слушалка. Рейнолдс веднага съобрази, че това не е обикновен телефон, а радиотелефон. Не бяха помислили затова. Хидас не бе от онези, които биха тръгнали в провинцията без средство за бърза свръзка, удобна за него. Сега Рейнолдс беше сигурен, че след като небето обещаваше да се изясни от тежките облаци, той вероятно се обаждаше в авиацията за подкрепление. Опитваше се да приложи едно отчаяно, рисковано начинание — да спре бегълците без оглед на цената. Беше твърде късно защото нямаше да има разлика в съдбата на онези, които Хидас преследваше, и на самия него.

Рейнолдс хвана пипнешком дръжката на вратата и я отвори внимателно. Тя беше добре смазана и не издаде никакъв звук. Като сянка той се промъкна вътре и я затвори зад себе си. Хидас, в ухото на когото звучаха сигналите от слушалката, не чу нищо. Рейнолдс направи няколко стъпки, здраво стиснал цевта на карабината с двете си ръце и вдигнал приклада високо над раменете си. Когато Хидас започна да говори, Рейнолдс замахна с все сили през рамото му и стовари приклада върху радиостанцията. От удара тя се разтроши на парчета.