Алистър Маклейн - Последната граница

Бледата светлина, която се процеждаше през вратата на къщата на лодкаря, беше съвсем наблизо, на не повече от десетина фута. Рейнолдс я видя, но същевременно чуваше куршумите, които свистяха, удряха се в здравата каменна зидария и отскачаха с писък в тъмнината. Янчи, който пръв стигна къщата, се появи отново на прага. Силуетът му се открои ясно на светлината зад него, това беше почти самоубийство. Рейнолдс се накани да викне, за да го предупреди, но се отказа. Беше твърде късно вече, ако някой отличен стрелец натискаше спусъка. Това трая не повече от една-две секунди. Рейнолдс продължи да крачи към къщата, въпреки болката. Тогава чу, че жената в ръцете му казва нещо, не го разбра, но истинктивно долови смисъла на думите й, спря и внимателно я пусна да стъпи на крака. Тя направи две-три несигурни крачки, залитна и в последния момент се отпусна в протегнатите ръце на мъжа при вратата. Жената шепнеше:

— Алексей! Алексей! Алексей! — Докато шушнеше задъхано, тя потръпна и се отпусна тежко към Янчи, сякаш някой я бутна в гърба; това беше всичко, което Рейнолдс видя. С мощните си ръце Шандор ги бе обхванал и ги натика набързо в холчето на къщата. Когато всички се озоваха вътре, той затръшна вратата зад гърба си.

Юлия беше полуседнала — полулегнала в единия ъгъл на хола, подкрепяна от развълнувания доктор Дженингс. Тя беше на две крачки от него. Болката в коляното може би беше преминала, а може би не и обръщаше внимание, но Рейнолдс се спусна към нея и коленичи. Очите и бяха затворени, лицето и много бледо, високо на челото и бе започнала да избива синина от удар, дишаше повърхностно, но равномерно.

— Какво и се е случило? — попита Рейнолдс разтревожен, с пресипнал глас. — Да не би да е… да не би да е…

— Добре е — каза Шандор успокоително с плътния си бавен говор. — Той се наведе, хвана я на ръце, вдигна я и я пренесе в стаята, като обясни: — Когато излизаше от лодката се спъна и падна, трябва да си е ударила главата в някой камък. Ще я оставя на кушетката, близо до печката, да се стопли.

Рейнолдс погледна гиганта. От накиснатите му дрехи се отцеждаше вода. Той пренесе момичето, като че държеше дете. Рейнолдс се изправи бавно на крака и точно тогава се сблъска с Казака. Лицето на младежа беше оживено и ликуващо.

— Ти не трябваше ли да си на прозореца? — попита Рейнолдс.

— Вече не е необходимо — засмя се Казака с широка усмивка, която разтегна устата му от ухо до ухо. — Те спряха да стрелят и се завърнаха при колите. Чух гласовете им в гората. Ликвидирах двама от тях, господин Рейнолдс, двама! Със собствените си очи, с ей тия, господин Рейнолдс, ги видях как падат и остават на място. Видях ги на светлината на сигналната осветителна ракета, малко преди вие да ми викнете да използвам осветлението и да се пазя.

— И всичко това направи сам? — запита Рейнолдс. Обяснението на Казака за собствените му подвизи потвърди че, всяка осветителна ракета е нож с две остриета: в случая тя се бе превърнала в нещастие за Хидас и хората му. — Ти през тази нощ свърши хубава работа, охраняваше ни добре — Рейнолдс потупа момчето по рамото и видя как то засия от гордост, После се обърна и погледна към Янчи, който седеше съвсем тихо.

Той беше коленичил на грубия, дървен под и държеше в ръце съпругата си. Тя беше с гръб към Рейнолдс. Първото нещо, което видя, като се вгледа, беше кръгла дупка в палтото й, с обагрени в червено краища. Беше малко под лявото и рамо. Съвсем малка дупчица и малко кръв. Петното изобщо не беше се разпростряло. Рейнолдс бавно пристъпи и се отпусна на колене до Янчи. Той вдигна побелялата си, обагрена с кръв глава, и го погледна с невиждащи очи.

— Мъртва? — прошепна Рейнолдс. Янчи кимна, без да проговори.

— Господи! — Шокът, който порази Рейнолдс, се изписа върху лицето му. — Сега… да умре, сега, когато…!

— Всемилостивият Бог, Михаил, ме е чул. Едва тази сутрин аз Го попитах защо не е оставил Катерина да умре, защо е трябвало да се мъчи толкова дълго, защо не се е смилил над нея и не е направил така, че тя да умре… Сега Той е простил моята самонадеяност, защото по-добре от всички нас знае какво трябва да стане. Катерина си беше отишла, Михаил, беше си отишла преди още куршумът да я засегне. — Янчи поклати глава, беше олицетворение на човек, който се прекланя пред величието и всемогъществото на Бога. — Има ли нещо по-удивително и чудесно от това, Михаил, да си отидеш от тази земя, без да се мъчиш, точно когато изпитваш най-голямо щастие? Виж! Виж милото и лице… виж колко е усмихната…