Алистър Маклейн - Последната граница

Рейнолдс се обърна отново, от напрежение свиваше и разпускаше юмруци, отчаян от безпомощността си.

Оставаха 30 ярда, 25, 20. Той се учудваше на странната тишина и липсата на всякакви признаци на живот откъм гората. Въпреки цялата безнадеждност, май беше започнал да се надява, когато чу някакво раздвижване и изстрел откъм дърветата. Някой изджавка команда и автоматична карабина огласи с дрезгавите си, отсечени изстрели тишината. Първите куршуми изсвириха на инч от главата му. Той се хвърли на земята като камък и повлече Янчи със себе си. Останаха да лежат с ръце, забити в чакъла, изгаряни от нетърпение и безпомощност, докато куршумите безопасно прелитаха над главите им. Дори в този момент той намери сили да забележи, че стреля само един човек. Трудно беше да се обясни това. Всеки би очаквал Хидас да хвърли целия си арсенал.

Шумът от стрелбата утихна, заглушен от дебелия сняг. Миг по-късно до слуха му достигна звук от тежки стъпки, които се смесваха и глъхнеха в снежната вихрушка, посипала се от ръба на високия бряг. Шандор се появи като натоварен бивол, буквално беше понесъл Юлия и майка и във въздуха. И тримата се приземиха като се хлъзнаха по наклона чак долу върху чакъла. При падането Шандор едва не се препъна и с мъка възстанови равновесието си върху коварните, хлъзгави камъни. За момента се бяха отървали, но продължаваха да стрелят по тях. Тогава се обади картечницата на Казака, макар да бе съмнително дали може да види някого на тъмния фон на дърветата. Полицейската картечница сега се насочи право към него, вероятно по огнената следа, която бълваше дулото й, бяха открили позицията му. Изведнъж огънят откъм гората спря.

Шандор бе стигнал лодката и вдигнал на ръце някого, за да го настани в нея. Веднага след това помогна и на втория човек да се настани. Избута тежко натоварената лодка по крайбрежния пясък и я тласна с все сили през реката, където водата клокочеше, вълнуваше се и дори в тъмнината блещукаше белезникаво. Той се хвърли във водата, догони лодката и продължи да я бута.

Янчи и Рейнолдс, отново на крака, чакаха на самия край на водата, с протегнати ръце, готови да хванат лодката и да я изтеглят на брега. Изведнъж нещо изсъска, чу се лека пукотевица и бяла ослепителна светлина избухна на не повече от стотина фута от главите им. Почти в същия момент картечница и няколко пушки откриха отново огън. Пак откъм дърветата, но този път малко по-отдалече, от юг, където гората извиваше и се спускаше почти до реката.

— Стреляй по огъня, надолу! — викна Рейнолдс на Казака. — Да вървят по дяволите полицаите! Удряй, докато не е загаснала светлината! — Заслепен от блясъка, той се хвърли във водата понеже чу, че и Янчи направи същото. Без да иска удари капачката на коляното си болезнено в борда на лодката и тихо изруга. Като не обръщаше внимание на острата болка, той сграбчи ръба на лодката и я дръпна с всичка сила върху полегатия каменлив бряг. С един замах Янчи и Рейнолдс я изтеглиха от водата. Точно в този момент някой в лодката невнимателно се изправи и политна към него. Рейнолдс успя да се задържи на крака и хвана жената в ръцете си, тъкмо когато ярката светлина на сигналната ракета над реката угасна така внезапно, както бе припламнала. Казака доказваше себе си през тази нощ. Оръжията откъм гората на отвъдния бряг продължаваха да гърмят. Полицаите стреляха по направление, но в сгъстения мрак след блясъка на ракетата куршумите продължаваха да свистят застрашително и да рикошират върху камъните наоколо.

За Рейнолдс нямаше никакво съмнение, че жената в ръцете му беше съпругата на Янчи: беше толкова крехка и толкова лека, съвсем като Юлия. Тъмнината след ослепителната белота на ярката ракета беше почти непроницаема. Ръководейки се от наклона на каменливия бряг, Рейнолдс пристъпи, но едва не припадна на земята от болка. За момент коляното му сякаш остана парализирано и го подведе. Той освободи едната си ръка и се хвана здраво за опънатото въже, за да се задържи. Чу тъп звук, като тежко падане, и усети, че някой го помете; долови стъпки на човек, който бяга по брега, и стисна зъби, за да сподави болката. Напрегна волята си и закуцука по пясъка, колкото можеше. Усети как някакъв куршум удари ръкава на палтото му. Ударът беше силен, но за щастие не го рани. Високият бряг, който трябваше да изкачи с болката в коляното и с жената на ръце, му изглеждаше като непреодолимо препятствие. За миг изпита отчаяние при мисълта за това, което трябваше да стори, но внезапно чифт силни ръце го подхванаха отзад и за секунда той беше горе на брега. Стискаше здраво жената, която носеше. Нямаше никаква представа какво се бе случило.