Алистър Маклейн - Последната граница

— Вие никога няма да имате приятел като него — каза Янчи, изпълнен с проста житейска убеденост. — Това е най-добрият приятел, който аз или някой друг би могъл да има. И понеже за мен е наистина такъв, аз не бих го спрял, дори и да можех. Графа желаеше да умре, той искаше това, откакто го знам. Беше само въпрос на чест за него да отлага това колкото е възможно, за да помогне на толкова много страдащи хора, на които осигури живот, свобода и щастие, преди сам да достигне до желаната смърт. Затова за Графа рискове не съществуваха, той просто ги приемаше като нещо обикновено и се сблъскваше със смъртта всеки ден, макар и не открито. През цялото време аз знаех, че когато дойде случаят, той с чест ще рискува и ще прегърне смъртта с двете си ръце.

Янчи поклати печално окървавената си глава и Рейнолдс можа да види на слабата светлина, която се процеждаше в холчето през полуотворената врата на стаята, че увехналите, сиви очи бяха замъглени от сълзи.

— Ти си млад, Михаил, и може би не си в състояние да прецениш цялата безсмисленост и ужасна пустота на съществуването ден след ден, когато желанието да живееш отдавна е угаснало у теб. Аз съм егоист, както всеки друг, но не чак дотолкова, че да заплатя щастието си с неговата смърт. Аз обичам Графа. Може би снегът ще пада леко върху него тази нощ.

— Искрено съжалявам, Янчи — каза Рейнолдс с откровено разкаяние и наистина дълбоко в сърцето си той съжаляваше много, но за какво и за кого в този момент не можеше да каже със сигурност. Единственото, което ясно осъзнаваше беше, че огънят на гнева в него нарастваше постепенно и изгаряше душата му повече от всякога.

Те бяха застанали на вратата и Рейнолдс започна да оглежда с блуждаещ поглед бялото снежно пространство отвъд другия бряг на реката. Юлия и майка и не се виждаха ясно, напредваха бавно през поляната към реката. Първоначално Рейнолдс не можа да забележи и следа от Графа, но зениците на очите му постепенно се разшириха в тъмното, след ярката светлина на стаята зад гърба му. Едва сега успя да зърне движещата се фигура, която се открояваше като смътно петно на тъмния фон на дърветата отзад. Графа беше твърде близко до края на гората. Юлия и майка и бяха все още доста далече от брега на реката, някъде по средата на поляната.

— Вижте — Рейнолдс хвана ръката на възрастния човек. — Графа почти стигна, а Юлия и съпругата ви едва вървят и още са далеч. За Бога, какво става с тях? Могат да ги хванат и да ги застрелят. Що за дяволска работа е това?

Зловещ гръм и шумно цопване нарушиха тишината на нощта и ги стреснаха. Рейнолдс изтича до брега видя как студената, тъмна вода на реката се разпенва. Някаква невидима ръка го дръпна надолу да залегне. Шандор беше разбрал опасността предварително, беше захвърлил палтото и сакото си, беше го дръпнал настрана, за да го предпази, и сега с мощните си ръце и рамене пореше водите към отсрещния бряг като торпедо.

— Те са в опасност, Михаил — каза Янчи разтревожено, застанал до Рейнолдс на брега — Една от тях, сигурно Катерина върви трудно, виждаш ли как си влачи краката? Мъчно е на Юлия да я подкрепя и да я влачи в дълбокия сняг…

Шандор вече бе стигнал отсрешният бряг, беше излязъл от водата и се изкатери по стръмното, без да обръща внимание на нищо, сякаш не съществуваше нищо друго освен целта, която си бе поставил Едва бе стъпил на високия бряг и те чуха силна режеща ухото експлозия. Не можеше да се сбърка, беше граната, екотът дойде откъм гората в дъното на поляната. Чуха втора експлозия, като ехо на първата, която заглъхна сред дърветата като тътен. Веднага след това зачатка автомат. Рейнолдс трепна и погледна Янчи, но беше твърде тъмно, за да различи израза върху лицето му. Можа само да чуе как си шепне нещо и го повтаря отново и отново, но не можеше да разбере думите. Трябва да беше нещо на украински. Нямаше време за чудене, в същия този момент полковник Хидас може би се нахвърляше с хората си върху човека, когото мислеше за професор Дженингс.

Шандор бе стигнал до двете жени, беше ги прегърнал през раменете, за да ги подкрепя и бързо ги водеше назад по заледения сняг към брега на реката. Той направо ги носеше. Отдалеч изглеждаше, че води за ръце две бързоходни бегачки и тримата се носят към водата. Рейнолдс се обърна и потърси с поглед Казака, но той вече беше зад него.

— Изглежда, че работата ще стане напечена, ще си имаме неприятности — каза припряно Рейнолдс. — Изтичай до къщата и нагласи картечницата на прозореца. Щом Шандор слезе под равнището на брега горе… — Казака не го изчака да довърши и вече тичаше към къщата. Шумът отстъпките му върху камъчетата отекваше в тишината.