Алистър Маклейн - Последната граница

Рейнолдс поклати глава, без да каже нищо. Мъка стисна гърлото му, нямаше какво да каже, не можеше да измисли нищо, чувстваше ума си като вцепенен.

— Ние и двамата бяхме ранени — Янчи говореше сам на себе си, почти бълнуваше. Той отпусна прегръдката, в която държеше мъртвата, така че можеше да се вижда добре лицето на съпругата му. Сега приказваше тихо и сякаш всяка негова дума извикваше скъпи спомени в съзнанието му. Годините са били толкова добри към нея, Михаил, времето е било благосклонно, обичало я е почти толкова, колкото и аз. Преди двайсет години, двайсет години и още пет, в една лятна нощ, там, където Днепър разлива водите си, я видях. Сега я виждам, както я видях тогава — непроменена, недокосната от времето. — Той каза нещо толкова тихо, че Рейнолдс не можа да го разбере, после гласът му се усили и проясни: — Спомняш ли си фотографията, Михаил? Онази, дето помисли, че е на Юлия. Повече от справедливо е, сега можеш да се убедиш, не би могло да бъде другояче.

— Наистина не би могло, Янчи — повтори Рейнолдс и си спомни за снимката на красивото, усмихнато момиче. Погледна надолу към мъртвото, вкаменено лице в ръцете на Янчи, после оредялата бяла коса, посивялото, изтощено и измъчено лице, каквото никога досега не бе виждал, безжалостно опустошено лице, изваяно и набраздено от дълбоките линии на преждевременната старост, от невъобразимите лишения и мъчения и почувства, че очите му се навлажняват. — Не би могло да бъде другояче — повтори Рейнолдс. — Приликата на портрета е поразителна.

— Точно това казвах на Катерина, ето това винаги и го казвах — прошепна Янчи. Той се обърна на другата страна и се наклони прегърбен. Рейнолдс разбра, че Янчи би желал да остане сам. Стана залитайки, но се задържа за стената. Тръгна слепешком. Стената го подкрепяше и го водеше, напредваше бавно.

Вцепененият му ум постепенно се проясни. Сред хаоса от противоречиви мисли и чувства изплува една единствена мисъл. Смътният водовъртеж от размисли, които го измъчваха, избледня и остана една твърда, непоколебима цел. Тихата ненавист, яростта, тляла дълбоко в него цялата вечер, сега избухна в ярък бял пламък, който завладя ума и сърцето му. В съзнанието му остана тази буря, но външно нямаше и следа от ада, който кипеше в душата му, и той заговори спокойно на Шандор.

— Моля те, ако обичаш докарай камионетката тук.

— Веднага — обеща Шандор, изправи се и посочи към момичето, което лежеше на кушетката. — Идва на себе си, трябва да побързаме.

— Благодаря ти за всичко, което направи, наистина трябва да побързаме. — Рейнолдс се обърна и погледна към Казака. — Бъди нащрек, Казак, дръж очите си отворени, аз няма да се забавя.

Рейнолдс излезе от стаята, мина покрай Янчи и Катерина, без да погледне към тях, като автомат протегна ръка и взе карабината, която беше опряна на стената. Без да се оглежда повече, отвори вратата, прекрачи прага и след това я затвори тихо след себе си.

Тъмните, мързеливи води бяха леденостудени, като гроб, но Рейнолдс дори не почувства тяхното смразяващо докосване. Цялото му тяло потръпна неволно, когато се хлъзна тихо в дълбочините на реката. Съзнанието му дори не отбеляза шока от внезапния студ. В него нямаше място за каквито и да е физически усещания, за каквито и да са чувства или мисли, освен за една, абсолютно простичка — първобитното желание, желанието, което лустрото на цивилизацията не може да прикрие — желанието за отмъщение. Отмъщение или убийство — за Рейнолдс в този момент нямаше никаква разлика. Единствената му цел, която сега го бе завладяла, не позволяваше да мисли за друго. Онова изплашено момче в Будапеща, съпругата на Янчи, несравнимият Граф — те всички вече бяха мъртви. А те бяха мъртви преди всичко, защото той, Рейнолдс, беше стъпил в Унгария. Не, той не беше техният убиец, единствено отговорен за всичко беше злият гений на Хидас. Неговият живот бе продължил твърде много.

С автоматичната карабина, високо вдигната над главата, Рейнолдс пореше с гърдите си тънката ледена корица над водата. Той се добра до отсрещния бряг и когато краката му стигнаха дъното, почна да се катери по стръмното. Щом стъпи на брега, той напълни носната си кърпа с пясък и камъни и завърза здраво ъглите й. След това, без да се бави и без за миг да поспре да изцеди дрехите си от ледената вода, продължи напред.

Преминал беше бързо, почти тичешком, около двеста ярда надолу по брега, преди да пресече реката. Сега се намираше там, където гората извива на юго-изток, разсечена от пътя, на който бяха паркирани двете камионетки. Тук, под прикритието на дърветата, не можеха да го видят. Заледената корица по земята, под отрупаните, увиснали от снега клони, беше тънка и скърцаше под стъпките му. Вървеше внимателно, но имаше опасност да го чуят. Беше провесил автоматичната карабина през рамо, а тежката кърпа в ръката му се люлееше, като се удряше в дърветата.