Алистър Маклейн - Последната граница

Хидас се изправи и застана срещу него, ръцете му висяха надолу, гледаше втренчено към цевта на пушката.

— Чисто и бързо, полковник Хидас, какво ще кажете, а?

— Ваша воля, както желаете — той вдигна поглед от побелелия от напрежение пръст на Рейнолдс върху спусъка към лицето му, — няма да се извинявам, нито ще се отричам от моите жертви.

Части от секундата Рейнолдс продължи да притиска постепенно спусъка и точно, когато щеше да го задейства, нещо се пречупи в него и не го натисна докрай. Буйният пламък на гнева все още гореше в душата му, разгаряше се ярко, както никога преди, но с тези последни думи, думите на човек, който почти безстрашно посреща смъртта, Рейнолдс почувства горчилката на поражението и това го порази толкова дълбоко, че можеше да усети вкуса и в устата си. Когато заговори, гласът му беше особен, малко дрезгав, сам той едва го позна.

— Обърнете се!

— Благодаря, но не е нужно, предпочитам да умра като гледам смъртта в очите.

— Обърнете се — викна Рейнолдс разярен — или ще ви смажа и двете колена и насила ще ви обърна!

Хидас го гледаше право в очите и прочел в тях непримиримостта му, се обърна. Миг по-късно се струполи без звук върху масата, защото силен удар с цевта на пушката го срази зад ухото. За момент Рейнолдс остана загледан към проснатия мъж, изруга гневно, но не човека в краката си, а себе си, обърна се и напусна камионетката.

Когато излизаше, Рейнолдс чувстваше някаква празнота, почти отчаяние, което завладяваше ума му. Повече не се стараеше да прикрива присъствието си, яростта в него все още не бе намерила отдушник, не можеше да не отбележи дори пред себе си, че с удоволствие би приел предизвикателството да насочи автоматичната си карабина към някой въоръжен полицай от другата камионетка, стига да се появеше като силует на вратата, така както бяха стреляли в силуета на съпругата на Янчи при вратата на къщата на лодкаря. Щеше да стреля без всякакво угризение на съвестта. Изведнъж спря като закован, остана неподвижен, съвсем неподвижен. Порази го нещо, което, ако бе проумял минути по-рано, изобщо нямаше да се занимава с полковника и да разговаря с него. В кафявата камионетка беше съвсем тихо, не само тихо, но и твърде спокойно, за да не го стресне тази тишина. Истината постепенно се открои в съзнанието му.

На три скока той стигна до камионетката и долепи ухо до стената й. Не се чуваше нищо, съвсем нищо. Изтича до задната стена, отвори широко вратата и се взря вътре, не можеше да се види нищо, защото беше тъмно като в рог, но и нямаше нищо за гледане — камионетката беше празна. Там никой не се движеше, нито пък дишаше.

Истината го порази така неочаквано, така силно и жестоко, че Рейнолдс за миг остана като вдървен, неспособен да помръдне. Изведнъж разбра чудовищността на грешката си. Ужаси се от лекотата, с която го бяха измамили. Длъжен беше да знае, трябваше да се досети… Графа от самото начало изпитваше подозрението, че полковник Хидас за нищо на света не би приел поражението, не би се отказал да действа с хитрост, не би се подчинил така лесно. Но и Графа не би се оставил никога да го провалят така. Хората на Хидас сега си вършеха работата, сигурно бяха пресекли реката на юг, може би още когато избухна осветителната ракета, а оттогава беше минало доста време. Колко наивно с Казака бяха приели слепешком измамното движение в гората като оттегляне. Сигурно сега те са там, сигурно са оградили къщата, а той, Рейнолдс, отсъстваше, когато неговите приятели имаха най-голяма нужда от него. Точно сега това не трябваше да се случи. И като връх на цялата глупост тази нощ той бе изпратил Шандор, единствения човек, който можеше да ги спаси, да прибере камионетката. С Янчи беше само едно малко момче и един стар човек, какво можеха да му помогнат? И Юлия беше с тях. Когато си спомни за Юлия, когато помисли за нея и за похотливото, разкривено от злоба лице на Коко, нещо се преломи в съзнанието на Рейнолдс и го изтръгна от тягостното състояние на безпомощност и бездействие.

Деляха го двеста метра от брега на реката, двеста метра, покрити с дълбок, замръзнал сняг. Той беше изтощен до краен предел от безсънието и напрежението. Чувстваше краката си като налети с олово, обувките му тежаха. Напоените с вода и замръзнали от студа дрехи също му тежаха и го дърпаха надолу, но въпреки това измина разстоянието по-бързо от преди. Сега не гневът му даваше сили и го тласкаше да върви по-бързо. Сякаш криле бяха пораснали на раменете му. Той буквално летеше. Заледеният твърд сняг хрущеше под стъпките му, снежни буци се вдигаха зад гърба му и се пръскаха тежко наоколо. Не, сега той не беше разгневен, изпитваше само страх за съдбата на приятелите си, страх, какъвто не бе познал до сега.