Алистър Маклейн - Последната граница

В този момент цевта на пушката се стовари върху карабината и върху лявата ръка на Рейнолдс. От силния, изненадващ удар, той изпусна оръжието си и то падна тежко и шумно на пода. Явно не бе съобразил, че зад отворената с ритник врата, може да има още някой.

— Не го застрелвай, не го застрелвай!… — изкомандва дрезгаво Коко. Той блъсна нехайно момичето, то политна и тежко се струполи на кушетката. Коко остана на мястото си и беше готов да го нападне. Случилото се го бе вбесило, но сега, когато Рейнолдс бе безпомощен и обезоръжен пред него, очевидно беше обладан от чувство на превъзходство, което не закъсня да се изпише върху мрачното му, злодейско лице. Разправата не можеше да продължи дълго. Животът на другарите му беше в опасност. Изруга и злобна, отвратителна усмивка разкриви лицето му.

— Виж дали нашият приятел не е въоръжен — изкомандва Коко.

Полицаят бързо, но старателно претърси Рейнолдс, като прекара ръце нагоре-надолу и опипа дрехите му. След това поклати глава.

— Отлично, вземи! — Коко подхвърли карабината си към полицая, а той я улови още във въздуха с разтворена длан. Като приглади мундира си, загледан предизвикателно и с насмешка в Рейнолдс, Коко каза:

— Имам да уреждам сметки с теб, капитане, или може би си забравил това?

Рейнолдс беше уверен, че Коко възнамерява да го смаже, да го убие с голи ръце. Дълбоко в себе си той знаеше, че няма никакъв шанс, че не би могъл да устои на Коко повече от няколко секунди. Чувстваше, че лявата му ръка ще е безполезна поне за известно време, не знаеше дали не е счупена. Това означаваше, че трябва да излезе срещу озверения гигант само с една ръка, а това беше истинско самоубийство. И все пак Рейнолдс реши, че ако можеше да се говори за шанс, той беше именно сега, преди Коко да се е нахвърлил върху му и борбата да е започнала. Без да се колебае дори секунда, той се втурна изненадващо напред, направи ножица във въздуха и с крака си блъсна силно мощните гърди на противника. Коко беше почти изненадан, почти, но не съвсем. Точно в момента, когато кракът на Рейнолдс го блъсна, той пристъпваше напред и замахваше с ръка. Изсумтя от болка, но в последния момент успя да стовари с такава сила юмрука си върху главата на Рейнолдс, че той се преметна през глава, блъсна гърба си болезнено в стената до кушетката и от удара дъхът му секна, защото въздухът изскочи от гърдите му. За миг остана да лежи неподвижен, после бавно пое дъх и задиша тежко, с изкривено от болка лице.

Рейнолдс направи отчаяно усилие да се изправи, подпря се на ръка, но се струполи отново от ритника на Коко. Отначало помисли, че никога няма да успее да стане на крака, но дори в неизгодното положение, в което се намираше, се съсредоточи и се приготви да посрещне удара на полицая и да му отговори. Събра остатъка от силите си, надигна се и стовари юмрук върху омразното лице, наведено над него. Почувства, че юмрукът му среща плътта и костите на масивната глава, но в същия миг почти припадна от болка, защото Коко изобщо не обърна внимание на удара му и на свой ред го прасна с ужасяваща сила в слънчевия сплит.

Рейнолдс не бе удрян никога толкова жестоко, не можеше да си представи, че някой човек би могъл да удря толкова силно. Нападателят му беше мощен като вол. Въпреки острата, режеща болка в гърдите, въпреки отмалелите и омекнали като гумени крака, въпреки гаденето, което го давеше, Рейнолдс с мъка успя да се изправи; успя само защото с ръка, протегната назад, се опря на стената, върху която го бе запратил Коко. Ако не се подпираше на нея, щеше да се струполи отново. Счу му се, че Юлия го вика, но не беше сигурен, чувстваше, че бе оглушал. Погледът му бе замъглен, всичко се мержелееше пред очите му, взря се и успя да различи смътните очертания на Янчи, който неистово се мъчеше да се освободи от въжето, което го стягаше. После погледът му падна на Коко, който отново пристъпваше към него. Рейнолдс отчаяно се хвърли напред в един последен безуспешен опит да повали мъчителя си, но Коко, захилен, стоеше на мястото си, гледаше го подигравателно и едва в последния момент се отмести. Само протегна ръка и перна с огромната си разперена длан гърба на Рейнолдс. Инерцията и ударът го запратиха към вратата. Загубил устойчивост, Рейнолдс политна, блъсна се и се залепи в нейната рамка, после бавно се свлече на пода.

Този път загуби съзнание, но не за дълго и бързо се свести. Дошъл на себе си, той разтърси глава и загледа слисано. Сега Коко стърчеше изправен по средата на стаята, с ръце на кръста, разкрачен победоносно и тържествуващ в надмощието си. Задоволството беше изписано в чертите на злобното му лице, устните му бяха изтеглени назад и разкриваха хищната му природа, той предвкусваше удовопствието, което щеше да последва. Рейнолдс беше наясно, че Коко има намерение да го убие, но щеше да направи това бавно, за да се наслади по-дълго на мъките му. В състоянието, в което се намираше, те нямаше да продължат много дълго. Коко щеше да бъде разочарован. Почти не му бяха останали сили, краката не го държаха, но щеше да се бори до последен дъх, нямаше да се даде така лесно.