Алистър Маклейн - Последната граница

Шандор напрегна рамене и започна да души гиганта в убийствена мечешка прегръдка, от която Коко трябваше да знае със сигурност, че нищо не може да го освободи. Със затягането на мъртвата хватка страхът, изписан върху лицето на Коко, се смени с ужас, който разкриви физиономията му. Лицето му постепенно се наля с кръв и посиня от недостиг на кислород. Отначало започна да охка, после гърдите му захъркаха дрезгаво. Докато дробовете му се бореха, жадни за глътка въздух, юмруците му удряха неистово, като луди, масивния гръб. Резултатът беше никакъв, почти никакъв, все едно, че биеше отчаяно върху гранитна стена.

Споменът, който Рейнолдс запази за този напрегнат миг, не беше свързан със сковаващата паника и с вида на помръкналото, изкривено от непоносима болка лице на Коко, не беше свързан дори и с безизразното лице на Шандор, с тихите му, благи очи, които не издаваха чувствата му и усилията, които прави, за да победи противника си. Имаше спомен само за хрущенето на леда върху дрехите на Шандор, докато той стискаше все по-здраво и безпощадно противника си. Остана и споменът за ужаса върху лицето на Юлия, когато Рейнолдс я прегърна и я притисна плътно до себе си, за да не и позволи да чува, поне доколкото това беше възможно, стоновете и отчаяния писък, който изпълни пространството в стаята и бавно заглъхна, замря…

Беше малко след 4 часа сутринта, когато Янчи ги спря в центъра на гъсталак от високи тръстики. Обърна се и изчака, докато всички стигнат до него. Вървяха в индийска нишка — Юлия, Рейнолдс, Казака и доктор Дженингс с Шандор подире му. Той му помагаше и почти го пренасяше през замръзналите блата. Всички вървяха уморено, но уверено. Само Шандор, който едва се влачеше от изтощение, се препъваше почти на всяка крачка.

Бяха като изчерпани. За това имаше причина. Два часа и три мили лежаха между тях и мястото, където бяха оставили камионетката. Два часа те криволичеха наляво и надясно между замръзналите тръстики, които пращяха и се разклащаха при най-лекото докосване. Бяха изминали два часа в безкрайно лутане по тънката ледена кора из блатата, която хрущеше и пукаше под краката им. Ледът беше достатъчно здрав, за да ги издържи, но се налагаше да напредват внимателно. Трябваше да премерват всяка стъпка, преди да я направят. На места потъваха в замръзналата кал почти до коленете, но трябваше да продължават. Съшият този лед беше спасението им през тая нощ. Кучетата на граничната охрана щяха да бъдат безпомощни при тези условия. Щяха само да цапат, да се борят с мътилката и да губят непрекъснато следата. Не че бегълците бяха видели или чули кучета или граничари, докато се придвижваха тези три мили. В нощ, като тази дори фанатичните граничари се гушеха високо в граничните кули, около топлината на печките, а ако имаше някой луд да минава границата нека минава.

Това беше нощ, подобна на оная, в която Рейнолдс бе пресякъл нелегално унгарската граница — със същите студени звезди, трептящи високо в студеното празно небе. Вятърът свистеше леко над блатата, остър и докосващ с ледените си нокти помръзналите им лица. Въпреки това групата напредваше през шумящите тръстики. За момент Рейнолдс потъна в спомените си от първата нощ, когато лежа в снега, студен, дори по-студен от днешния, с незабравимия дъх на ледения вятър върху лицето си и със звездите високо над себе си. Той почти с физическо усилие откъсна съзнанието си от оная нощ и мисълта му го пренесе в полицейската застава, когато се бе появил Графа. Рейнолдс почувства как се стяга сърцето му при мисълта, която непрекъснато го спохождаше през последните часове — мисълта, че никога повече нямаше да го види.

— Не е време за спомени, Михаил — каза Янчи благо. Той кимна с бинтованата си глава, наведе се напред и разтвори тръстиките, за да може Рейнолдс да хвърли поглед към онова, което беше отвъд тях — ледена площ, може би десетина стъпки широка, се простираше в двете посоки, докъдето стигаше погледът. Рейнолдс се изправи и се обърна към Янчи:

— Някакъв канал ли е това?

— Не, само един ров. Един нищо и никакъв отводнителен ров, но най-важният в цяла Европа. От другата страна е Австрия. — Янчи се усмихна: — Само пет метра до свободата, Михаил, до свободата и до успеха на твоята мисия — сега повече нищо не може да те спре.

— Нищо не може да ме спре… — повтори Рейнолдс като ехо. Гласът му беше равен и почти лишен от живот. Копнежът за свобода го интересуваше повече от всичко, пълният успех на мисията му — много по-малко. Успеха чувстваше като пепел в устата си. Цената, платена за него, беше твърде висока, беше жестока. По-лошото бе онова, което щеше да последва, и той го знаеше с мрачна увереност. Рейнолдс потръпна от острия студ. — Става още по-студено, Янчи, преминаването безопасно ли е? Няма ли граничари наблизо?