Алистър Маклейн - Последната граница

Не, това не беше вцепеняващ, парализиращ страх, напротив, то бе по-скоро някакво необяснимо за него чувство, което пораждаше нечовешки сипи в мускулите му, изостряше сетивата му и просветляваше ума му. В последния момент, когато стигна до брега на реката, Рейнолдс трябваше да спре внезапно, за да не се търкулне надолу по стръмния бряг. Тичаше толкова бързо, че за да не загуби равновесие и не полети напред, трябваше да размаха енергично ръце като крилата на вятърна мелница. После внимателно и безшумно се спусна по заснежения каменист бряг чак до водата, промъкна се като котка и тихо, без най-малък плясък, навлезе в тъмните ледени води. Беше почти по средата, плуваше гладко и загребваше със сила с едната си ръка, с другата държеше карабината високо над главата си, когато чу първия изстрел откъм къщата, след това последваха много други.

Нямаше какво повече да се предпазва, решаваща ставаше всяка секунда. Обезумял, Рейнолдс продължи да пори водата и стигна брега за секунди, стъпи на дъното, измъкна се на сушата, решително премина по хлъзгавите камъни и се изкатери на брега. Тук той превключи карабината от автоматично действие към единични изстрели. Автоматичната стрелба щеше да е безсмислена и твърде опасна, ако приятели и врагове се сражаваха в едно и също ограничено пространство. Без да се бави повече, Рейнолдс се хвърли към отворената врата на къщата.

Не беше отсъствал дълго. Съпругата на Янчи вече не бе в холчето, сега то беше празно. Един полицай с карабина в ръка тъкмо излизаше от стаята и затваряше вратата зад гърба си.

В мига Рейнолдс осъзна жестоката истина — налагаше се битка вътре в къщата, на затворено, а това означаваше безумно изтребление. А може би то вече бе свършило? Полицаят го видя, опита се да вдигне карабината си, но закъсня с части от секундата, просто не успя да се съвземе навреме от изненадата и карабината на Рейнолдс се стовари върху главата му със смазваща сила. Той се струполи като посечен, със сподавен стон в гърлото. Остана на място. Рейнолдс нямаше време да провери дали е останал жив.

С карабина в ръце той ритна вратата и застана на прага. Един бегъл, общ поглед на картината му подсказа, че схватката вече се е състояла. В стаята имаше шест полицаи, четирима от тях все още дишаха. Един лежеше почти пред краката му в странна, разкривена поза, сгърчен както може да бъде само един мъртвец в сетния си час, покосен от куршум. Друг беше от дясната страна, опрян на стената, недалеч от мястото, където Дженингс, отпуснал се на пода с глава между коленете, се люшкаше наляво-надясно. В далечния трети ъгъл полицай беше насочил карабината си към разкървавения Янчи, докато друг се опираше с ръце на стола, на който седеше Янчи, В отсрещния ъгъл Казака лежеше по гръб и се бореше отчаяно с полицай, легнал върху него, който го душеше с късите си яки ръце. Казака се съпротивляваше, биеше се, бе успял дори да увие около гърлото на противника си дългия ремък на камшика, с който не се разделяше. Изглежда бе успял да стисне ремъка толкова здраво, че нападателят му явно бе започнал да губи сили, лицето му бе станало синкаво-червено от задушаващата хватка на Казака. Почти в центъра на стаята се бе изправил с гигантския си ръст Коко, който гледаше с презрение момичето, което безпомощно се извиваше в хватката на грубите му ръце. Коко се хилеше с вълчата си усмивка и без да изпуска Юлия с интерес следеше борбата между Казака и полицая. Полицаят, който се боричкаше с Казака спря, протегна назад дясната си ръка, трескаво напипа и изтегли ножа от кожената ножница на колана си.

Рейнолдс беше опитен, добре трениран боец, бяха го тренирали безпощадно и жестоко професионалисти, преживели самите те по време на войната десетки подобни ситуации. Бяха участвали и оживели, никога не се бяха предавали, не бяха губили и части от секундата в ненужни, безсмислени разговори и преговори с противника. Щом отворилият с ритник вратата и изненадал противника си не започне мълниеносно да действа, а се обърне и каже: „Добър вечер, господа“…, той никога няма да може да довърши думите си — няма да доживее следващия миг, това Рейнолдс го знаеше много добре.

Затова, щом вратата се завъртя и почти безшумно се отвори на пантите си, той даде първите три единични изстрела. Целите бяха добре подбрани и гърмежите подействаха като шок. Първият куршум попадна в нападателя на Казака в ъгъла на стаята. Ножът падна от ръката му и издрънча на пода. Вторият изстрел засегна полицая, който държеше карабината си, насочена застрашително към Янчи. Третият порази мъжа, който в момента връзваше ръцете на Янчи за стола. Всичко това се случи толкова бързо, че никой от присъстващите не можа да разбере какво всъщност стана. Без да се бави, Рейнолдс се приготви за четвърти изстрел. Тъкмо се премери в главата на Коко, когато гигантът от полицията с почти нечовешка и безсмислена злоба извъртя момичето, което държеше в лапите си и го задържа така, че да застане пред гърдите му като щит, за да го предпази.