Алистър Маклейн - Последната граница

— Какво имаш предвид, момчето ми, не мога да разбера?

— Няма нищо за разбиране, просто никъде няма да ходите.

— Но тогава какво ще стане с Юлия?

— Знам.

— Но… но Графа каза, че искате да се ожените за нея!

Рейнолдс кимна мълчаливо в мрака.

— Вие я желаете от все сърце… Искам да кажа, вие ще и се посветите, нали?

— Има някои неща, които са по-важни от това — каза Рейнолдс тихо, защото Дженингс беше спрял и се бе навел напред, за да чуе какво му казва.

— Това последната ти дума ли е? — рече Дженингс.

— Последната ми дума.

— Много съм доволен — промърмори професорът, — това исках да чуя, нищо повече. — Той се обърна и продължи по чакълестия бряг към лодката, докато Рейнолдс отново мушна пистолета в джоба си, натика го със сила от яд. Без да ще, в този момент се подхлъзна на коварните, хлъзгави камъни, върху които бе стъпил и политна назад, удари главата си в някакъв камък. Ударът беше така внезапен и силен, че го зашемети. Докато попремина замайването и се изправи на крака, долови, че Дженингс викна нещо достатъчно силно, за да го чуят. С малко закъснение Рейнолдс разбра, че това беше сигналът за Хидас да изпрати Юлия и майка и към брега. Дженингс се бе покачил в лодката и вече бе по средата на реката.

— Върнете се, върнете се, вие сте луд! — Гласът на Рейнолдс беше пресипнал и свиреп. Без да си дава сметка за безсмислието на това, което прави, Рейнолдс задърпа въжето като обезумял, но то остана все така опънато между двата бряга на реката. Едва сега той разбра, че въжето е здраво фиксирано и че лодката е напълно независима от него. Дженингс не обърна никакво внимание на виковете му, дори не възви глава през рамо. Вече се долавяше скърцането на камъчетата под краката му по отсрещния бряг, когато Рейнолдс чу как Янчи го вика, изправен на вратата на къщата на лодкаря.

— Какво става?

— Нищо — каза Рейнолдс уморено, — всичко върви според плана. — Той се изкачи по стръмния бряг, но вървеше тежко, едва-едва, защото чувстваше краката си като налети с олово. Когато приближи до Янчи, загледа се в белите му коси и в кръвта, съсирила се върху раната. — Най-добре ще е да се измиете, съпругата и дъщеря ви ще бъдат тук всеки момент. Виждам как пресичат поляната за насам.

— Нищо не мога да разбера — Янчи притисна ръка към челото си.

— Няма значение — Рейнолдс измъкна цигара и я запали, — ние спазваме пазарлъка от наша страна и Дженингс тръгна. — Той се загледа в цигарата, която се разгаряше в ръката му, след това погледна към Янчи. — Забравих, каза ми да ви предам, специално на вас, „Довидженья“.

— „Довидженья“? — Янчи бе махнал ръката си от челото и сега гледаше смутено кръвта, която бе обагрила пръстите му, после престана да и обръща внимание и учудено погледна Рейнолдс. — Той това ли точно каза?

— Да, каза, че вие ще разберете. Какво означава то?

— Довиждане, на полски, тоест, докато се срещнем отново.

— О, Господи, Боже мой! — каза Рейнолдс тихо и смутено, внезапно обзет от някакво прозрение. Той захвърли цигарата навън върху снега, обърна се, бързо прекоси холчето и влезе в стаята. Кушетката беше в далечния ъгъл срещу огъня. Старият Дженингс, гологлав и по сако, клатеше главата си от една страна на друга и се опитваше да намери опора, седнал някак неудобно.

Рейнолдс прекоси стаята и загледа удивен възрастния човек, който седеше с вързани на гърба ръце. Янчи вървеше подире му.

— Какво се е случило? — попита Рейнолдс внимателно. — Значи Графа?…

— Той беше тук — Дженингс разтърка челюстта си, която очевидно го болеше. — Дойде преди малко, извади две гранати от една чанта и ги сложи на масата. Попитах го за какво са му, а той ми каза: „Ако се върнат обратно в Будапеща с тези камионетки, ще преживеят ужасно нещо“, след това дойде до мен, здрависахме се и това е всичкото, което помня.

— Това ли е всичко, което се случи, професоре? — попита спокойно Рейнолдс. — Потърпете още малко, скоро ще се върнем у дома, най-много след два дни вие ще бъдете при жена си и сина си.

Рейнолдс и Янчи излязоха в холчето и Янчи проговори тихо:

— Графа!

В гласа му личеше безкрайна топлота и благоговение, нещо, което трогваше.

— Ще загине така, както живя — без да помисли за себе си. Краят с гранатите е последният шанс да не ни отрежат пътя към границата.

— Гранати! — бавна, мрачна ярост започна да съзрява дълбоко в сърцето на Рейнолдс, странна ярост, каквато не бе чувствал досега. — Вие говорите за гранати… точно в този момент! Мислех, че е ваш приятел.