Алистър Маклейн - Последната граница

— Но за един час? — в гласа на Хидас отново се бе върнала неувереността. — Да се пресече това поле, отрупано с такъв дълбок сняг, а и кой знае в какво състояние е този страничен път до реката. Все пак, ако не успеем за един час…

— Тогава не ще ни намерите. — Графа окачи слушалката, направи знак на Казака да среже жиците, надникна в задната част на камионетката да види дали Янчи е настанен удобно, след това побърза да заобиколи и зае мястото си в кабината.

Рейнолдс беше запалил мотора и като видя Графа се отмести, за да освободи мястото зад волана. Бяха необходими само няколко секунди да се измъкнат от гората на главния път и да поемат на североизток, където здрачът бе започнал да докосва покритите със сняг хълмове под тъмното оловно небе.

Тъмнината беше започнала да се сгъстява, а снегът отново бе завалял силно, беше тежък, мокър сняг. Всичко обещаваше, че ще продължи да вали още дълго. Когато стигнаха отклонението към реката, Графа зави с камионетката по неравния, тесен, затрупан със снежни преспи път; измина така няколко стотин ярда и спряха до някаква малка, изоставена, каменна кариера. Рейнолдс се отърси от мислите и мечтите, на които се бе отдал, и погледна Графа стреснато и изненадано.

— Къщата на лодкаря… Стигнахме ли реката?

— Да, още около триста-четиристотин метра оттук и ще сме на мястото, където е бродът. Не бива да оставим камионетката ей така, направо пред очите на Хидас, когато пристигне от другата страна, то ще е повече от предизвикателство.

Рейнолдс кимна и не каза нищо. Той бе мълчал почти през цялото време, откакто бяха напуснали къщата на Янчи, седял бе тихо и по време на пътуването. И с Шандор бе разменил едва няколко думи, когато му помагаше да заредят взрива под моста. Чувстваше се смутен, разкъсваха го противоречиви мисли и чувства. Беше обзет от мъчително напрежение и безпокойство, пред което всичко преживяно от него до сега бледнееше. Най-ужасно от всичко бе, че старият Дженингс беше станал разговорлив, с приповдигнато, весело настроение, какъвто Рейнолдс не бе го виждал досега. Опитваше се, доколкото може, да повдигне отпадналия дух на останалите. Рейнолдс подозираше, без да има основание за това, че старият професор знае, независимо от уверенията на Графа, че отива към явна смърт. Беше нетърпимо, беше немислимо такъв изискан и мил възрастен човек да бъде оставен да умре по този начин. Но ако не направеха нещо, беше повече от сигурно, че пък Юлия щеше да умре. Рейнолдс седеше безмълвен в сгъстяващия се мрак, със стиснати юмруци, но някъде в далечно ъгълче на съзнанието си чувстваше, без явно да го признава, какво трябва да е неговото собствено решение. Това щеше да даде отговор на всичките въпроси, които сега го измъчваха.

— Шандор, как е Янчи? — попита Графа като леко отвори прозорчето за наблюдение към задната част на камионетката.

— Малко е неспокоен — каза Шандор с плътния си благ глас, — сам се ругае.

— Превъзходно, явно главата му издържа повече от един куршум — засмя се добродушно Графа, после продължи: — Не можем да го оставим тук, доста студено е, не искам като дойде на себе си да не знае къде се намира и къде сме ние.

— Ами тогава аз ще го пренеса в къщата.

Пет-шест минути по-късно те стигнаха къщата на лодкаря — малка, бяла, каменна постройка между пътя и стръмния бряг на реката. На това място тя беше широка около четирийсет стъпки и се влачеше мързеливо. Дори в тъмнината личеше, че точно на това място тя е и доста дълбока. Като оставиха другите при вратата на къщата, обърната към реката, Графа и Рейнолдс слязоха по стъпалата чак до чакъла на самия речен бряг.

Лодката беше дълга около 12 фута, без мотор и без гребла. Единственото средство за придвижване се състоеше от здраво въже, завързано за железни стълбове на двата бряга. Въжето беше прекарано през закрепени макари в двата края на лодката. Пътниците прекосяваха реката от единия до другия и край като се издърпваха по въжето. Такъв начин за преминаване Рейнолдс не бе виждал никога, но трябваше да признае, че за обикновени хора и жени, които не разбират от лодки, това беше удобна и безопасна система. Графа сякаш отгатна мислите му.

— Задоволително, господин Рейнолдс, много задоволително средство, за нула време си от другата страна на реката. Виждаш ли отсреща? — Той посочи към противоположния бряг, където в мрака се мрежелееше горска ивица, извита като полумесец. Тя ограждаше гладко равнинно пространство, затрупано със сняг. Пресичаше го само пътят, който водеше до брега.