Алистър Маклейн - Последната граница

— Това, което правят в момента, не е за развлечение — каза Графа грубо. — Разбира се те са убедени, че сме вътре. Не случайно Хидас разположи копоите си около къщата. Това е за в случай, че някой от нас успее в суматохата да се измъкне от развалините.

— Разбирам — сега Дженингс говореше по-уверено, — изглежда аз съм надценявал значението на моята служба за руснаците.

— Не — излъга Графа, — не сте. Те ви искат жив, но подозирам, че още повече искат генерал-майор Илюрин и мен самия. Янчи е враг номер едно на унгарските комунисти. Те знаят, че подобен шанс едва пи ще им се падне занапред, затова не биха могли да го пропуснат, готови са да пожертват дори вас, за да унищожат генерала.

Рейнолдс се размърда. Цялото му същество излъчваше едновременно и гняв, и възхищение — гняв заради това, че Графа скри истината от Дженингс, като го остави да си мисли, че могат все още да го изтъргуват без всякаква опасност за живота му. Възхищаваше се от бързата реакция и умението, с което Графа обясни положението.

— Това не са хора, това са демони, безчовечни демони — каза Дженингс възмутен.

— Наистина е трудно да се мисли за тях другояче — обади се Янчи. — Вижда ли ги някой? — Нямаше нужда да го питат какво има предвид под това „ги“. — Не се ли виждат? Тогава може би ще е по-добре да им ударим един звънец по телефона, но телефонната връзка минава под покрива и дали не е прекъсната?

Не беше прекъсната. Беше настъпило затишие на вятъра в момента и оръдието мълчеше. В притихналия леден въздух се чу съвсем ясно звънът, който се разнесе в къщата. Янчи бе вдигнал слушалката на походния телефон. Чу се отсечена команда и видяха някакъв мъж, който прибяга зад ъгъла на къщата и започна да дава сигнали на бронираната кола да не стреля. Почти веднага голямото оръдие се наклони и изви на една страна. Последва нова заповед и войниците, прикрити около къщата, побягнаха към предната и част и зад нея. В предната част видяха полицай, който се наведе и се провря през развалините, за да проникне в къщата. Други, със заредени карабини, застанаха пред изпочупените прозорци и висящата на пантите си предна врата. Дори от това разстояние можеше да се различи безпогрешно, че първият от двамата, които проникнаха в сградата, имаше гигантска фигура, прилична на горила, каквато беше Коко.

— Започвате ли да разбирате защо достойният полковник Хидас е живял вече толкова дълго? — промърмори Графа. — Това не е резултат на извънреден късмет.

Коко и останалите полицаи се появиха отново на предната врата и само при една негова дума мъжете, които стояха нащрек до прозорците, се поотпуснаха, а един от тях се скри зад ъгъла на къщата. Той се показа отново почти веднага, последван от друг, който влезе направо в дома. Този друг не можеше да бъде никой освен полковник Хидас. Секунди по-късно в слушалката на походния телефон се чу гласът му. Янчи я бе долепил до ухото си, но въпреки това се чуваше достатъчно ясно, за да слушат и останалите.

— Генерал-майор Илюрин, предполагам — гласът на Хидас беше привидно спокоен и само Графа единствено можеше да отличи гневната нотка, която се криеше зад това ледено спокойствие.

— Да, така пи държат на думата си хората в полицията, полковник Хидас?

— Няма място за детинщини и взаимни обвинения помежду ни — отговори Хидас. — Мога ли да попитам откъде се обаждате?

— Въпросът ви е неуместен. Доведохте ли съпругата и дъщеря ми?

Настъпи продължително мълчание, след което се чу отново гласът на Хидас.

— Естествено — казах го и го направих.

— Може ли да ги видя?

— Не ми ли вярвате?

— Излишен въпрос, полковник Хидас, може ли да ги видя? — Трябва да помисля — телефонът отново замлъкна, но този път Графа се намеси настойчиво:

— Тази лисица изобщо няма нужда от мислене, нищо няма да обмисля. Той просто иска да печели време. Наясно е, че ние трябва да сме някъде наоколо, щом можем да ги виждаме. Щом ние го виждаме, значи и той може да ни види, така е разсъждавал. Първата пауза вече е използвал да разпореди на хората си.

Някакво раздвижване в къщата потвърди догадките на Графа. Още преди да дообясни разсъжденията си, някакъв мъж изскочи от предната врата и побягна с все сили към бронираната машина.

— Видели са ни — каза Графа, — нас или камионетката зад нас. Какво ли мислят да правят по-нататък?

— Няма защо да гадаем — каза Янчи и остави настрана походния телефон. — Прикрийте се, бронираната машина ще ни издуха оттук или ще дойде да ни измъкне. Това е цялата работа.