Алистър Маклейн - Последната граница

— Господи Боже! — Рейнолдс го загледа слисано. — Толкова ли… толкова ли е очевидно това?

— Ти щеше да си последният, който щеше да го види, а то бе очевидно за всеки.

— Е добре, щом е така — да — начумери се Рейнолдс и за да изрази още по-добре изненадата си добави, — но още не съм я попитал.

— Не е необходимо. Аз познавам жените — махна сантиментално с ръка Графа, — тя вероятно има смътни надежди, че ще го направиш.

— Надявам се да е така — Рейнолдс замълча разколебан, след това погледна Графа право в очите. — Вие хубаво се отклонихте от въпроса, така ли е?

— Да, малко непочтено от моя страна. Засегнах съвсем личен въпрос, а ти беше толкова любезен да не ме срежеш и да откажеш да разговаряме. Понякога изпитвам гордост, а това е осъдително. — Графа наля до горе чашата си, отпи от нея и запали от фаса следващата си руска цигара. След това продължи рязко: — Янчи търсеше съпругата си, аз моето малко момче. Малко момче! Следващия месец трябваше да навърши 20, а може би е наистина на 20, не знам. Не знам, но есе ми се ще да се надявам, че е жив.

— Това единственото ви дете ли беше?

— Имах пет деца, а децата имаха майка и дядо, и чичовци, но за тях не се тревожа, те всички са невредими и на сигурно място.

Рейнолдс не каза нищо. Нямаше и какво да каже. От думите на Янчи знаеше, че Графа навремето бе загубил всичко и всички на света, освен малкото момче.

— Отведоха ме, когато той беше само на три години — продължи Графа, — все още го виждам, сякаш е пред очите ми, как стои на снега учудено, без да разбира какво става. Оттогава ден и нощ не ме напуска мисълта за него. Дали е оживял? Кой се грижи за него? Има ли дрехи, които да го предпазят от студа? Топло ли е облечен, дали е нахранен достатъчно или е слабичък и никому ненужен, може би никой не го иска. За Бога, аз го оставих съвсем мъничко момче, господин Рейнолдс, сега се чудя как ли изглежда. Винаги съм се питал колко ли е пораснал, как се смее, как се усмихва, как играе, как тича… Как ми се искаше през цялото време да съм до него, да е пред очите ми всеки ден, да се грижа за него и да виждам най-чудесното и удивително нещо — как расте. Но не бях край него. Най-хубавите години, когато трябваше да му помагам да израсне здрав и силен, отлетяха неусетно, а сега е вече твърде късно. Миналото е минало и никога не се връща. Той беше всичко, за което си струваше да живея. Така е устроен животът. За всеки човек настъпва мигът на истината, на жестоката, но неизбежна истина. За мен този миг настъпи тая сутрин, аз никога няма да го видя отново. Може би Бог ще се погрижи за момчето ми.

— Съжалявам, че ви попитах — каза тихо Рейнолдс, — ужасно съжалявам. — Замълча, после продължи отново: — Не е истина, не знам защо го казах, но съм доволен, че попитах.

— Странно е, но и аз съм доволен, че ти разказах. — Графа пресуши чашата, напълни я отново, погледна часовника си и когато проговори, беше пак Графа, какъвто Рейнолдс го познаваше. Гласът му беше оживен, настоятелен и ироничен. — Този „барак“ предизвиква самосъжаление, но в същото време може и да го разсее. Времето лети, приятелю, единият час почти премина, не можем да останем повече тук. Само някой луд може да повярва на Хидас.

— И така, значи Дженингс трябва да тръгва? — Дженингс трябва да върви. Ако не го получат, то Катерина и Юлия…

— Ще ги ликвидират, така ли е?

— Съжалявам.

— Трябва много да му е нужен на Хидас.

— Иска го отчаяно. Комунистите са смъртно уплашени, че ако той избяга на Запад и проговори, това ще бъде ужасен, непоправим удар за тях, от който дълго време няма да могат да се оправят. Затова аз телефонирах и предложих себе си. Имам предвид колко ще са доволни да попадна в ръцете им. Исках да разбера до каква степен държат на Дженингс. Както казах, искат го отчаяно.

— Защо? — Гласът на Рейнолдс беше напрегнат.

— Той никога няма да работи отново за тях — каза Графа уклончиво — и те добре го знаят.

— Имате предвид, че…

— Имам предвид, че те искат само той да замълчи завинаги — отвърна Графа сурово. — А има само един начин, който гарантира сигурност за това.

— Господи! — извика Рейнолдс. — Не можем да го оставим да се предаде. Не може да го оставим да тръгне към смъртта си, без да направим нещо.

— Ти забравяш за Юлия — каза Графа тихо.

Рейнолдс зарови лице в ръцете си толкова смутен и слисан, че не знаеше какво да каже. Така мина минута, може би минута и нещо, когато изведнъж той се стресна и се изправи от грубия, рязък звън на телефона, разсякъл тишината в стаята. Графа грабна веднага слушалката.