Ги Мопасан - Нормандска шега

И тъй, ето ни чичо Пико и мене в малката горичка, където мъртвите листа падат с нежно и непрекъснато шумолене — сухо и малко тъжно шумолене. Студено е — тънкият студ щипе очите, носа и ушите; той е напудрил с лек бял мъх връхчетата на тревите и черната пръст на разораните нивя. Но под дебелия овчи кожух човек чувствува топлина по цялото си тяло. Слънцето блести весело на синьото небе; то не топли никак, но е весело. Приятно е да се ходи на лов в гората през свежите зимни утрини.

Там някъде едно от кучетата звънко залайва. Това е Пиф. Познавам тънкия му глас. След това нищо. Но ето нов лай — Паф на свой ред джафка. Какво прави Мусташ? А! Ето и той започва да пищи като кокошка, която колят. Вдигнали са заек. Внимание, чичо Пико!

Кучетата се отдалечават, приближават се, отново се разпръсват, после пак се връщат; ние следваме техните неочаквани зигзаги, тичайки по тесните пътеки, винаги нащрек, с пръст върху спусъка на пушката.

Те се връщат към полето, връщаме се и ние. Изведнаж някакво сиво петно, някаква сянка прекосява пътеката. Вдигам пушката и стрелям. Лекият дим се извисява в синия въздух и върху тревата забелязвам снопче бели косми, което мърда. Тогава изкрещявам с всички сили: „Заек, заек! Остана на място!“ И го показвам на трите кучета, на трите космати крокодили, които ме поздравяват, като въртят опашки, а след това поемат отново, за да търсят друг.

Чичо Пико ме беше настигнал. Мусташ отново заджафка. Чифликчията каза:

— Това може да излезе някой голям заек, да отидем в окрайнините на гората.

Но тъкмо когато излизах от гората, забелязах на около десет крачки от мен, застанал прав, загърнат в огромното си жълтеникаво наметало, с вълнена шапка на глава и вечно плетейки чорапи, както правят пастирите по нас, овчаря на чичо Пико, немия Гарган. Казах му, както беше прието:

— Добър ден, овчарю!

Той вдигна ръка за поздрав, при все че не беше чул гласа ми — беше обаче забелязал движението на устните ми.

Познавах този овчар от петнадесет години насам. От петнадесет години го виждах всяка есен да стои край или сред някоя нива, да стои неподвижно — само ръцете му плетяха непрекъснато. Стадото му го следваше като глутница и му се подчиняваше само от един поглед.

Чичо Пико стисна лакътя ми:

— Знаете ли, че овчарят уби жена си?

Останах изумен:

— Гарган ли? Глухонемият?

— Да, миналата зима; и го съдиха в Руан. Ще ви разправя тази история.

И той ме замъкна отново в горичката, защото овчарят умееше да улавя думите от устата на господаря си така добре, сякаш ги чуваше. Той разбираше само него; когато беше пред чичо Пико, не беше вече глух; а господарят му, от своя страна, отгатваше напълно като магьосник смисъла на пантомимата на немия — всяко движение на неговите пръсти, всяка гримаса на лицето му и всяко изражение на очите му.

Ето простата му история, мрачна история из хрониката на произшествията, каквито понякога се случват в полето.

Гарган бил син на мергелчик, един от онези хора, които работят в каменоломните, където се добива мергел, особеният, мек, бял и разтапящ се камък, с който наторяват почвата. Глухоням по рождение, още от дете го изпратили да пасе кравите по канавките край пътищата.

След това го прибрал бащата на чичо Пико и той станал овчар на чифлика. Беше отличен овчар, предан и честен, и умееше да намести навехнат крак или ръка, при все че никой не го беше учил на това.

Когато Пико станал на свой ред стопанин на чифлика, Гарган бил тридесетгодишен, но изглеждал четиридесетгодишен. Беше висок, слаб и имаше брада, истинска библейска брада.

И тъй, около това време умряла Мартелица — много бедна местна женица, която оставила петнадесетгодишно девойче, наричано от всички Капката заради прекалената му любов към ракията.

Пико прибрал тази голтачка и й възложил да върши някои дребни работи, без да й плаща нищо за труда, само срещу храната. Тя спяла на хармана, в обора или в конюшнята, върху сламата или на торището, въобще дето се случи, защото никой не дава постеля на такива босяци. Спяла значи където и да е и с когото и да е, ту с каруцари, ту с коняри. Но случило се тъй, че се събрала и с глухия и започнала да върши това постоянно. Какво свързало тези двама клетници?

Как се разбради помежду си? Познавал ли е той, който никога не бе разменил дума с никого, друга някоя жена преди тази скитница по хамбарите? Дали самата тя, тази Ева от торището, го бе потърсила в подвижната му колиба и го бе съблазнила край някой път? Не се знае. Узнали само един ден, че живеят като мъж и жена.