Ги Мопасан - Нормандска шега

Патюрон-баща (гордо) . Значи можем да се върнем у дома?

Съдията. Разбира се. (Те си тръгват, изпратени от съчувствените погледи на селяните като хора, спечелили делото. Госпожа Баскюл хълца върху скамейката.)

Съдията (усмихнато) . Съвземете се, драга госпожо. Хайде, хайде, съвземете се… и… ако ми позволите да ви дам един съвет — потърсете някой друг… някой друг възпитаник…

Г-жа Баскюл (през сълзи) . Няма да мога да намеря… няма…

Съдията. Съжалявам, че не мога да ви посоча някого. (Тя хвърля отчаян поглед към страдалческия и изкривен Христос на разпятието, след това става и си тръгва със ситни крачки, хълцайки тъжно, скрила лице в кърпата си.)

Съдията (обръща се към секретаря на съда и казва насмешливо) . Калипсо не можеше да се утеши, когато Одисей я напусна. (След това казва със сериозен глас.) Призовете следващите страни.

Секретарят (изломотва) . Селестен Полйт Льокашьор, Проспер Маглоар Диьолафе…

Питате ме, драга приятелко, защо не се връщам в Париж; учудвате се и почти ми се сърдите за това. Причината, която ще ви изтъкна, вероятно ще ви възмути — нима може ловец да се върне в Париж тъкмо тогава, когато прелитат бекасите?

Естествено, аз разбирам и дори обичам градския живот, ограничен в стаята и по улиците, но предпочитам волния, суров есенен живот на ловеца.

Когато съм в Париж, имам чувството, че никога не съм навън, тъй като всъщност улиците представляват големи обществени зали, само че без покрив. Нима човек може да каже, че е излязъл на чист въздух, когато се намира между две стени и се разхожда по дървена или каменна настилка, погледът му е ограничен отвсякъде от здания и никъде не вижда нито зеленина, нито простора на полята и горите? Хиляди минувачи ви бутат, блъскат, поздравяват и говорят; а обстоятелството, че когато вали, върху чадъра се излива вода, е съвсем недостатъчно, за да създаде в мен впечатление, усещане, че съм сред природата.

Докато тук аз възприемам съвсем ясно и с наслада разликата между затворения живот и живота на открито… Но съвсем не за това искам да ви говоря…

И така, бекасите прелитат.

Трябва да ви кажа, че живея в голяма нормандска къща, която се намира край малка рекичка сред една долина и че ходя почти всеки ден на лов.

През останалите дни чета; и при това чета неща, за която парижаните не отделят никакво време, за да ги опознаят — това са много сериозни, много задълбочени и много интересни неща, написани от един смел и гениален чужденец, прекарал целия си живот да изучава един и същи въпрос и да наблюдава едни и същи явления, свидетелствуващи за влиянието на функциите на нашите органи върху ума ни.

Но аз искам да ви говоря за бекасите. Моите двама приятели, братята д’Оржмол, и аз прекарваме целия ловен сезон тук в очакване на първите студове. След това, щом всичко замръзне, заминаваме за техния чифлик в Каньото, близо до Фекан, защото там има прелестна горичка, божествена горичка, в която се установяват всички прелитащи бекаси.

Познавате д’Оржмоловци — тези двама великани, двама древни нормандци, двама самци от старата, могъща раса на завоевателите, която нахлу във Франция, завладя и задържа за себе си Англия, настани се по всички брегове на Стария свят, издигна градове навсякъде, премина като вълна над Сицилия, създавайки там удивително изкуство, би всички крале, разграби най-гордите градове, оплете папите в собствените им попски интриги и ги изигра, оказвайки се по-лукава от тези италиански първосвещеници, а най-вече — остави деца из всички постели по света. Д’Оржмоловци са двама нормандци от най-добра марка; всичко у тях е нормандско — гласът, произношението, разсъжденията, русите коси и сините като морето очи.

Когато сме заедно, говорим помежду си на местното наречие, живеем, мислим и действуваме като нормандци, превръщаме се в нормандски земевладелци и ставаме по селяни и от самите наши чифликчии.

И тъй, от петнадесет дни насам очаквахме бекасите.

Всяка сутрин по-големият брат Симон ми казваше:

— Ха, ето че вятърът задуха откъм изток, скоро всичко ще замръзне. След два дни ще пристигнат.

По-младият, Гаспар, който обича да говори по-определено, очакваше да настъпи застудяването и тогава да го възвести.

И ето че миналия четвъртък той влезе в стаята ми още призори и изкрещя:

— Готово — земята е цялата побеляла. Още два такива дни и тръгваме за Каньото.