Ги Мопасан - Нормандска шега

Но ето че тази година, към Коледа, жената на моя градинар роди момченце.

Бащата дойде да ме покани да му стана кръстник. Нямаше как да му откажа и той взе от мен назаем десет франка — за черковни разноски, както ми обясни.

Тържеството беше определено за втори януари. От осем дни вече земята бе покрита с огромна, сивобелезникава и твърда снежна покривка, която изглеждаше безбрежна върху тази равна и ниска страна. Морето чернееше отвъд бялата равнина, виждаше се как се вълнува, как повдига широкия си гръб и търкаля вълните си, сякаш искаше да се нахвърли върху бледата си съседка, която беше като мъртва — толкова тиха, безжизнена и студена изглеждаше тя.

В осем часа сутринта чичо Керандек пристигна пред вратата ми заедно с балдъзата си, високата стрина Кермаган, и бабата-акушерка, която носеше детето, увито в одеяло.

Упътихме се към църквата. Дърво и камък се пукаше от студ — беше настъпил един от онези ужасни студове, от които кожата се напуква, а леденото им дихание изгаря и причинява непоносими болки. Мислех за нещастното малко същество, което носеха пред мен, и си казвах, че тези бретонци са действително от желязо, щом и новородените им могат да издържат такава разходка.

Пристигнахме пред църквата, но тя се оказа затворена. Свещеникът беше закъснял.

Тогава бабата седна на каменния парапет до входа на църквата и започна да разповива детето. Отначало помислих, че бебето е подмокрило пелените си, но после видях, че го съблече съвсем голо, съвсем, съвсем голо, горкото, голо сред ледения въздух. Приближих се към нея, възмутен от подобно неблагоразумие.

— Вие сте полудели! Ще го убиете!

Жената отговори спокойно:

— О, не, господарю, то трябва да чака господа-бога съвсем голо.

Бащата и лелята наблюдаваха всичко това напълно спокойно. Обичаят бил такъв. Ако не го изпълнели, щяло да се случи нещастие на новороденото.

Ядосах се, започнах да ругая бащата, заплаших го, че ще си отида, опитах се да покрия насила детето с нещо. Напразно. Бабата ми се изплъзваше и хукваше по снега, а тялото на пеленачето ставаше лилаво.

Тъкмо се готвех да оставя тези зверове, когато забелязах, че през полето се приближаваше свещеникът, придружен от клисаря и едно местно хлапе.

Изтичах при него и изразих буйно възмущението си. Той не се изненада, не ускори крачките си, не се разбърза.

— Какво да се прави, господине? — отвърна ми той. — Такъв е обичаят. Всички правят така. Не можем да им попречим.

— Но поне побързайте — извиках аз.

— Не мога да вървя по-бързо — отговори ми той.

И влезе в ризницата, а ние останахме в преддверието на църквата, където аз се измъчих, струва ми се, повече от горкото дете, което пищеше от хапливия студ.

Най-после вратата се отвори и ние влязохме, но детето трябваше да стои голо през време на цялата церемония.

Тя продължи безкрайно. Свещеникът изричаше със заекване латинските думи, които изскачаха от устата му и образуваха някаква, скандирана безсмислица. Той се движеше бавно като свещена костенурка, а белият му стихар вледеняваше сърцето ми, сякаш беше някаква друга снежна покривка, която свещеникът беше навлякъл, за да измъчва, в името на един безмилостен и жесток бог, тази гърчеща се от студ човешка личинка.

Най-после кръщението завърши по всички правила и бабата започна да увива в голямото одеяло измръзналото дете, което пищеше жално и пронизително.

Свещеникът, ми каза:

— Ако обичате, елате да подпишете документа.

Обърнах се към моя градинар.

— А сега, приберете се веднага — казах аз — и затоплете веднага детето.

Дадох му няколко съвета как да се предотврати — ако беше все още възможно — белодробното възпаление.

Той обеща да изпълни препоръките ми и си тръгна с балдъзата и бабата, а аз последвах свещеника в ризницата.

След като подписах, свещеникът ми поиска пет франка за обреда.

Тъй като бях вече дал десет франка за разноските на бащата, отказах да платя повторно. Свещеникът ме заплаши, че ще скъса кръщелното свидетелство и ще анулира обреда. Заплаших го на свой ред с окръжния прокурор.

Разправията продължи дълго; накрая аз платих.

Веднага щом, се върнах у дома, побързах да се осведомя дали не се е случила някаква беда с малкото. Изтичах при Керандек, но бащата, балдъзата и бабата не се бяха още прибрали.

Родилката, оставена съвсем сама, трепереше от студ в леглото си и беше гладна, тъй като не беше яла нищо от предния ден.

— Къде по дяволите са отишли? — запитах я аз.