Ги Мопасан - Нормандска шега

Той изръмжа:

— Падна ли ми сега, мършо недна! — и се изплю върху нея.

Кочияшът, примрял от смях, повтаряше непрекъснато:

— Бълха, бълха, а! Падна ли ми, проклетнице, ах, проклетнице, проклетнице!

После, като се поуспокои, той извика:

— Хайде, на път! Доста време загубихме.

Пътниците се отправиха към колата, като продължаваха да се смеят.

Но ето че Белом, който пристигна последен, заяви:

— Аз ще се върна в Крикто. Нямам вече работа в Хавър.

Кочияшът му каза:

— Няма значение, плати си мястото.

— Дължа ти само половината, понеже не сме минали и половината път даже.

— Дължиш ми цялата такса, защото си запазил мястото до края.

Избухна спор, който скоро се превърна в яростна караница. Белом се кълнеше, че няма да даде повече от двадесет су, а Сезер Орлавил твърдеше, че няма да вземе по-малко от четиридесет.

Те крещяха, застанали лице срещу лице, очи в очи.

Каниво слезе отново от колата.

— Първо, дължиш четиридесет су на свещеника, чуваш ли? После по чашка на всеки от нас — това прави петдесет и пет, и сетне ще дадеш и двайсет су на Сезер. Ей, Зевзек, съгласен ли си така?

Кочияшът, който се зарадва много, че кесията на Белом ще олекне с цели три франка и шейсет и пет, отвърна:

— Съгласен.

— Хайде плащай!

— Няма да платя. Първо, свещеникът не е лекар.

— Ако не платиш, ще те кача отново в колата на Сезер и ще те откарам чак до Хавър.

И великанът сграбчи Белом за кръста и го вдигна като дете.

Чичо Белом разбра, че трябва да отстъпи — изкара кесията си и плати.

След това колата потегли отново към Хавър, а Белом пое обратно към Крикто; пътниците, които сега се бяха смълчали гледаха как се откроява всред белия път синята блуза на селянина, която се развяваше върху дългите му крака.

— Моля, докторе, малко коняк?

— С удоволствие.

И старият морски лекар подаде чашката си и загледа как красивата течност със златисти отблясъци се заизкачва към стъкления ръб.

След това издигна чашката до очите си, погледна коняка срещу светлината на лампата, помириса го, сръбна няколко капки, които плъзна бавно по езика и по влажното и нежно небце, и каза:

— О, каква чудесна отрова! Или по-скоро, какъв съблазнителен убиец, какъв прелестен унищожител на цели народи.

Вие съвсем не го и познавате. Прочели сте наистина тази великолепна книга, озаглавена „Вертеп“, но не сте виждали като мен как алкохолът е изтребвал до крак цяло племе диваци, цяло малко негърско царство, същият този алкохол, докаран в малки издути бъчонки, разтоварвани от невъзмутими английски моряци с червеникави бради.

Но чакайте да ви разкажа какво видях, видях го със собствените си очи — съвсем необикновена и покъртителна драма, причинена от алкохола, — и то съвсем близо до нас, тук, в Бретан, в едно селце в околностите на Пон-л’Абе.

По онова време бях взел цяла година отпуск и живеех в полска къща, останала в наследство от баща ми. Вие познавате онези равни брегове, където вятърът свири денонощно сред трънаците, където срещаш тук-таме огромни, полегнали или изправени камъни, които някога са били богове и са запазили нещо тревожно в стойката, в положението, във формите. Винаги ми се струва, че ще оживеят и ще ги видя как вървят из полето с бавни, тежки крачки, с крачки на гранитни великани, или че ще литнат с грамадни каменни криле към рая на друидите.

Морето затваря и изпълва целия кръгозор, неспокойното море, пълно с черноглави подводни скали, обкръжени вечно от пяна, прилични на кучета, които сякаш дебнат риболовците.

А хората се впускат в това страшно море, което само с един тласък на зеленикавия си гръб преобръща лодките им и ги поглъща като хапчета. Носят се с малките си кораби ден и нощ, смели, неспокойни и пияни. А те много често се напиват. „Когато бутилката е пълна — казват те, — можеш да видиш подводната скала, но когато е празна, нищо няма да видиш.“

Влезте в техните къщурки. Никога няма да намерите бащата там. И ако попитате някоя жена какво е станало с мъжа й, тя ще посочи с ръка към мрачното море, което реве и храчи върху целия бряг бялата си слюнка. Една вечер, пийнал малко повече, той не се е завърнал. Най-големият й син също. Тя има още четири сина, четири високи и яки руси юначаги. Скоро ще дойде и техният ред.

И така, живеех в полската си къща близо до Пон-л’Абе. Живеех сам със слугата си, стар моряк, и едно бретонско семейство, което пазеше къщата през моето отсъствие. Това семейство се състоеше от трима души — две сестри и един мъж, който се беше оженил за едната от тях и обработваше градината ми.