Ги Мопасан - Нормандска шега

Скоро ги настигнах. Нощта беше съвършено тъмна. Приближих се с вълчи стъпки по тревата, така че те не ме чуха. Майка ми продължаваше да плаче. Баща ми казваше:

— Вие сте виновна. Защо държахте толкова да го видите! Беше истинско безумие при нашето положение. Можехме да му правим добро отдалеч, без да излизаме наяве. Щом нямаше да го признаем за син, каква полза имаше от тези опасни посещения?

Тогава аз изскочих пред тях с умоляващ вид. Промълвих задавено:

— Ето, явно е, че сте мои родители. Отхвърлихте ме веднъж, ще ме отблъснете ли отново?

Тогава, господин председателю, той вдигна ръка срещу мен, заклевам ви се в честта си, в закона, в Републиката. Удари ме и когато аз го хванах за яката, извади от джоба си револвер.

Причерня ми пред очите, не помнех вече нищо, пергелът ми беше в джоба; започнах да го удрям с него, да удрям, докато можех.

Тогава тя започна да вика: „Помощ! Убиец!“, като скубеше брадата ми. Изглежда, че съм убил и нея също. Знам ли какво съм правил тогава!

След това, когато ги видях и двамата проснати на земята, хвърлих ги в Сена, без да мисля.

Това е. А сега, съдете ме.

Подсъдимият седна. След тези разкрития делото беше отложено за друго заседание. То ще се състои скоро. Ако ние бяхме съдебни заседатели, какво би трябвало да решим за това отцеубийство?

Дилижансът за Хавър се готвеше да тръгне от Крикто; пътниците, събрани в двора на странноприемницата „Търговска“, държана от Маланден-син, чакаха да ги извикат по име.

Колата беше жълта, с колела, които някога трябва да са били също жълти, но сега бяха станали почти сиви от натрупаната по тях кал. Предните колела бяха съвсем малки; задните — високи и тънки — крепяха безформения, издут като търбух на животно сандък. Три бели кранти, които веднага привличаха вниманието с огромните си глави и кръглите си възлести колена, бяха впрегнати — едната отпред сама, а другите две зад нея — в тази чудовищна по външност и устройство таратайка. Конете сякаш бяха вече заспали пред това странно превозно средство.

Кочияшът Сезер Орлавил, дребен човек с голям корем, но много пъргав от това, че непрекъснато се катереше по колелата и покрива на дилижанса, със зачервено от чистия въздух, дъжда, вятъра и малките чашки лице, с очи, които вихрушките и градушките бяха привикнали да премигват постоянно, се появи на вратата на странноприемницата, като бършеше уста с опакото на ръката си. Пред краката на неподвижно застаналите селяни бяха поставени големи кръгли кошници, пълни с изплашени птици. Сезер Орлавил взе една по една кошниците и ги натъкми върху покрива на колата, след това внимателно нагласи и кошниците с яйца и най-сетне започна да подхвърля отдолу разни торбички със зърнени храни и малки пакети, обвити в кърпи, парчета плат или хартия. После отвори задната врата и като измъкна от джоба си един лист, започна да извиква имената на пътниците:

— Господин свещеникът от Горжвил.

Свещеникът, едър и як мъжага, широкоплещест и пълен, с червендалесто, добродушно лице, се приближи. Той повдигна полите на расото си, за да прекрачи стъпалото, както жените повдигат полите на роклята си, и се качи в колата.

— Учителят от Ролевоскле-Грине.

Дългият и плах учител, облечен в редингот до коленете, забърза към колата и на свой ред изчезна в отворената врата.

— Чичо Поаре, две места.

Високият и превит Поаре, изгърбен от ходене зад ралото, измършавял от недояждане, костелив, със суха немита кожа, се отправи към дилижанса. Жена му, дребна и слаба, прилична на уморена коза, го следваше, държейки с две ръце огромен зелен чадър.

— Чичо Рабо, две места.

Рабо се поколеба, понеже беше нерешителен по природа, и каза:

— Мен ли викаш?

Кочияшът, когото бяха прекръстили „Зевзека“, се готвеше да му отговори с някаква закачка, когато изведнъж Рабо полетя към вратата, блъснат напред от жена си, четвъртита и висока здравенячка, с голям и кръгъл като бъчва корем и дебели като бухалки ръце.

И Рабо се вмъкна в колата като плъх в дупката си.

— Чичо Каниво.

Едър и пълен селянин, по-тежък и от бик, огъна ресорите и на свой ред потъна в жълтия сандък.

— Чичо Белом.

Белом, висок и слаб човек, се приближи, изкривил врат на една страна, със страдалческо лице, като придържаше върху едното си ухо кърпа, сякаш го болеше непоносимо зъб.

Всички селяни носеха сини блузи върху старомодни и странни куртки от черен или зелен плат — бяха с официалните си дрехи, с които щяха да се покажат из улиците на Хавър, на главата си всеки беше поставил висока като кула копринена фуражка — върхът на елегантността в нормандското село…