Ги Мопасан - Нормандска шега

Оскърбеният човек удря; ограбеният си възвръща имуществото чрез сила. Излъганият, изиграният, изтерзаният човек убива; човекът, комуто са ударили плесница, убива; опозореният човек убива. Аз бях по-ограбен, по-излъган, по-изтерзан, по-пребит морално, по-опозорен от всички онези, чийто гняв вие оправдавате.

Отмъстих за себе си, аз убих. Това беше мое законно право. Отнех им щастливия живот в замяна на ужасния живот, който те ми бяха наложили.

Ще започнете да говорите за отцеубийство! Но бяха ли мои родители тези хора, за които аз бях отвратително бреме, ужас, позорно петно; за които раждането ми е било цяло бедствие, а животът ми постоянна заплаха от позор! Те са търсили егоистична наслада, но се явило едно непредвидено дете. Премахнали детето. Сега бе дошъл моят ред да направя същото с тях.

И въпреки това напоследък аз дори бях готов да ги обикна.

Преди две години, както вече ви казах, мъжът, моят баща, дойде при мен за първи път. Не подозирах нищо. Той ми поръча две неща. По-късно узнах, че събрал някои сведения от свещеника, разбира се, под пълна тайна.

Идваше често; правеше поръчки и плащаше добре. Понякога дори разговаряхме за някои и други неща. Изпитвах известна симпатия към него.

В началото на тази година той доведе жена си, моята майка. Когато влезе, тя трепереше така силно, че помислих, че страда от някаква нервна болест. Помоли ме за стол и за чаша вода. Не промълви нито дума; разгледа моите мебели с някакъв безумен израз и отговаряше напосоки само с „да“ и „не“ на всички въпроси, които й отправяше мъжът! Когато си отиде, реших, че е малко смахната.

Тя дойде отново следващия месец. Беше спокойна, владееше се. Този ден те останаха доста дълго на приказки и ми направиха голяма поръчка. Видях я още три пъти, без да се досетя за нещо, но ето че един ден тя започна да ме разпитва за моя живот, за детството ми, за родителите ми. Казах й:

— Моите родители, госпожо, са били жалки създания — те са ме изоставили.

Тогава тя се хвана за сърцето и падна в безсъзнание. Веднага помислих: „Това е майка ми!“, но внимавах да не се издам. Исках да продължи да идва.

Аз, от своя страна, също така събрах някои сведения. Узнах, че те са женени едва от миналия месец юли, тъй като майка ми овдовяла само преди три години. Шушукаха, че са имали любов още докато бил жив първият й съпруг, обаче нямаше никакво доказателство. Доказателството бях аз, доказателството, което отначало бяха скрили, а след това се бяха надявали, че ще унищожат.

Аз чаках. Тя се появи отново една вечер, както винаги придружена от баща ми. Този ден изглеждаше много развълнувана, не зная защо. Когато си тръгваше, ми каза:

— Желая ви доброто, понеже изглеждате честен и трудолюбив момък; безсъмнено един ден ще помислите за женитба; искам да ви помогна да си изберете свободно жената, която ще ви подхожда. Аз самата бях омъжена против волята си веднъж и знам колко тежко е това. Сега съм богата, без деца, свободна, господарка на парите си. Ето вашата зестра.

Тя ми подаде голям запечатан плик.

Погледнах я втренчено, след това й казах:

— Вие сте моята майка?

Тя отстъпи три крачки и закри очите си, за да не ме гледа повече. А той, мъжът, моят баща, я подхвана с ръце и ми извика:

— Вие сте луд!

Отвърнах:

— Съвсем не. Знам много добре, че вие сте моите родители. Не можете да ме измамите така лесно. Признайте си и аз ще запазя тайната; няма да ви се сърдя; ще остана това, което съм — дърводелец.

Той отстъпваше към вратата, като продължаваше да подкрепя жена си, която започна да ридае. Изтичах и заключих вратата, сложих ключа в джоба си и подхванах отново:

— Погледнете я най-сетне и отричайте все още, че е моя майка.

Тогава той се разгневи; беше силно пребледнял, ужасен от мисълта, че избягнатият досега скандал можеше да избухне неочаквано; че биха могли да изгубят изведнъж положението си, името си, честта си; той се задъхваше:

— Вие сте мерзавец, който иска да ни измъкне пари. Пък прави добро на народа, на тези нехранимайковци, подкрепяй ги, подпомагай ги!

Майка ми, обезумяла, повтаряше непрекъснато:

— Да си вървим, да си вървим!

Тогава, понеже вратата беше заключена, той извика:

— Ако не отключите незабавно, ще ви тикна в затвора за изнудване и насилие!

Все още се владеех; отворих вратата и видях как те потънаха в мрака.

Тогава изведнъж ми се стори, че току-що бях останал сирак, че бях изоставен, отритнат. Обзе ме страшна тъга, примесена с гняв, с омраза, с отвращение; като че ли цялото ми същество се възмущаваше — възмущаваше се чувството ми за справедливост, за правда, за чест, за отблъсната обич. Започнах да тичам край Сена, за да ги настигна, тъй като те трябваше да вървят по брега й, за да стигнат до гарата при Шату.