Ги Мопасан - Нормандска шега

Сезер Орлавил затвори вратата на своя сандък, после се изкачи на капрата и изплющя с камшика.

Трите коня сякаш се събудиха и разтърсиха шии — чу се слабо подрънкване на звънци.

Тогава кочияшът изкрещя с цяло гърло: „Дий!“, и шибна с всичка сила конете. Те се размърдаха, напънаха се и потеглиха в бавен и неравен ситен тръс. Зад тях колата, чиито стъкла и железни части се тресяха, вдигаше странен шум, сякаш беше тенекия, пълна със стъкла; двата реда пътници се олюляваха ту напред, ту назад, като се клатушкаха и се друсаха при всяко разтърсване на колата.

Отначало всички мълчаха от уважение към свещеника, пред когото се стесняваха да разговарят. Той заговори пръв, тъй като беше приказлив и общителен човек.

— Е, чичо Каниво — каза той, — как е работата, върви ли, върви ли?

Грамадният селяк, който изпитваше симпатия към черковния служител поради приликата помежду им — по ръст, снажност и корем, — отговори усмихнато:

— Горе-долу, отче, горе-долу. Ами вие как сте?

— О, аз съм винаги добре — отвърна свещеникът и добави: — Ами вие, чичо Поаре, вие как сте?

— О, добре щеше да е, ако само рапицата не беше толкова слаба тази година, а пък тъкмо работата обърква човека.

— Какво да се прави, времената са тежки.

— Тежки са и още как — потвърди със стражарския си глас здравенячката на чичо Рабо.

Тя беше от едно съседно село и свещеникът я познаваше само по име.

— Вие ли сте дъщерята на Блондел? — запита я той.

— Да, аз се омъжих за Рабо.

Рабо, хилав, плах и доволен, поздрави усмихнато, като наведе силно главата си, сякаш искаше да каже: „Това съм аз — Рабо, за когото се омъжи дъщерята на Блондел.“

Изведнъж чичо Белом, който продължаваше да държи кърпата на ухото си, започна жално да стене. Той викаше: „Ой… ой… ой“, и тропаше с крака от непоносими болки.

— Зъбите ли ви болят така силно? — запита го свещеникът.

Селянинът прекъсна за миг скимтенето си, за да отговори:

— Съвсем не… отче… не зъбите, ухото… в дъното на ухото.

— Какво ви има на ухото? Бере ли?

— Не знам дали бере, но знам, че вътре ми е влязъл цял звяр, голям звяр, когато спях на сеното в плевника.

— Цял звяр ли? Сигурен ли сте?

— Дали съм сигурен ли? Както съм сигурен, че има рай, отче, защото зверът ми гложди ухото вътре. Яде ми главата, наистина ви казвам, главата ми яде. Ох!… Ой… ой… ой… — и той отново затропа с крака.

Всички проявиха голямо любопитство към случая. Всеки даваше съвет. Поаре смяташе, че е паяк, а учителят — гъсеница. Той беше видял подобен случай в Кампмюре, в Орн, където бе прекарал шест години — гъсеницата влязла в главата и излязла през носа. И онзи човек оглушал с едното ухо, понеже тъпанчето му се спукало.

— По-скоро ще да е червей — заяви свещеникът.

Чичо Белом продължаваше да стене, опрял наклонената си настрани глава на вратата, тъй като се беше качил последен.

— Ох! Ой… ой… ой… мисля, че е мравка, някоя голяма мравка, защото много силно хапе… Ето, ето, отче… тича… тича… Ох! Ой… ой… ой… каква мъка!…

— Ходи ли при лекар? — попита Каниво.

— Не, не съм още.

— Защо?

Страхът от лекаря сякаш излекува Белом.

Той се поизправи, без обаче да махне кърпата от ухото си.

— Защо ли? Изглежда, че на теб ти се дават пари на тези мързеливци. Лекарят щеше да дойде един, два, три, четири, пет пъти. Това прави две екю по сто су, две екю, разбра ли?… И какво щеше да ми направи този мързеливец? Кажи де, какво щеше да ми направи? Знаеш ли, а?

Каниво се засмя.

— Не, съвсем не знам. Ами къде отиваш сега така?

— Отивам в Хавър при Шанбрелан.

— Кой Шанбрелан?

— Онзи, знахарят де.

— Кой знахар?

— Онзи знахар, дето излекува баща ми.

— Баща ти ли?

— Да, баща ми, ехе-е, на времето.

— Какво му беше на баща ти?

— Болеше го кръстът и не можеше да помръдне ни ръка, ни крак.

— И какво му направи този твой Шанбрелан?

— Разтъпка му гърба като тесто, с две ръце. И му мина за два часа.

Белом си спомни, че Шанбрелан беше произнесъл някакви думи, но не посмя да каже това пред свещеника.

Каниво поде усмихнат:

— Да не би някой заек да е влязъл в ухото ти, а? Като е видял такъв гъсталак около тази дупка, сигурно я е помислил за леговището си. Чакай, сега ще го изгоня.

И Каниво постави шепи около устата си и започна да подражава лай на ловно куче. Той джафкаше, виеше, скимтеше, лаеше. Всички в колата започнаха да се смеят, дори и учителят, който никога не се смееше.

Но тъй като Белом, изглежда, се беше ядосал, задето се подиграват с него, свещеникът отклони разговора, като се обърна към здравенячката на Рабо: