Ги Мопасан - Нормандска шега

„С течение на времето онези, които ще го опознаят единствено по творбите му, ще го обикнат заради вечния любовен химн, с който той възпя живота.“ Тези думи на Емил Зола, казани в надгробното му слово за Ги дьо Мопасан, ни напомнят две особено важни черти, на Мопасановото творчество: всеобхватност и вълнуваща жизнена енергия. Един прочувствен химн за живота в цялата му пълнота — така навярно би изглеждала най-кратката характеристика на това огромно писателско дело. С невероятното си разнообразие и с титаничните си размери то прилича на „Човешката комедия“ от Балзак. Но докато работата на великия романист ни внушава представата за постройка от грамадни гранитни късове, създаденото от Мопасан по-скоро би наподобило мозайка от безброй разноцветни детайли, всеки от които е обработен като скъпоценен камък, свети със свой, неповторим блясък и притежава потайна, само нему присъща магична сила.

Ала мисълта за шлифовката на скъпоценните камъни би могла да отклони вниманието ни от най-характерното за Мопасан, въпреки че той навлиза, във френската литература като предан почитател и усърден ученик на най-придирчивия измежду големите стилисти — Гюстав Флобер. Защото Мопасан — като всеки значителен творец — използува уроците на майстора дотолкова, доколкото биха му позволили да разгърне най-пълно своята собствена индивидуалност. Той се възхищава от формалното съвършенство и се стреми към него, но само като към средство за постигането на една по-висша цел. За всяко негово произведение важат собствените му думи, според които то трябва да има своя художествена логика и в съответствие с нея да се изгражда „с помощта на такива изкусни и незабележими похвати и с такава външна простота, че да не могат да бъдат открити замисълът и намеренията на автора.“ Писателят се доближава до съвършенство на формата, без това да бие на очи, неговата проза в най-висша степен отговаря на Бюфоновото изискване към стила — да бъде като прозрачен лак върху смисловото съдържание на текста.

Мопасан е един от безспорните първомайстори на своята родна реч. С основание Анатол Франс посочва, че той пише на „истински френски език — сочен, прост, неподправен, в пълния смисъл на думата народен“. Самият Мопасан подчертава: „Френският език е като чиста вода, която маниерните писатели не можаха и никога няма да могат да размътят. Всяко столетие е хвърляло в това бистро течение своите моди, своите претенциозни архаизми и своите предвзетости, обаче нищо не е оставало от тези напразни опити, от тези безсилни напъни. Този език е по същината си ясен, логичен и енергичен. Той не се оставя да бъде отслабен, помрачен или изопачен.“ Но и езиковата чистота, също както стиловото изящество са само средства, с помощта на които Мопасан изгражда една цяла вселена — по образ и подобие на широкия свят, който го заобикаля.

Сред пъстрото многообразие на това дело се срещат творби, посветени на всякакви теми, тъй че „селските“ разкази на Мопасан са само един от множеството тематични дялове, на които може — макар и съвсем условно — да се разчлени литературното му наследство. Този дял обаче е твърде интересен, защото е свързан с дълбокото му чувство на принадлежност към родната Нормандия. Той съдържа нещо повече от неповторима галерия с образи на селяни, майсторски нарисувани пейзажи и неизчерпаемо богатство от житейски събития. Към всичко това се добавя неосъзнатият докрай, но властен зов на земята и хората, сред които авторът се е родил и израсъл, добавя се едва доловима интимност, някакво интуитивно вникване в най-съкровените тайни на природни картини и човешки души, тъй че всички достойнства на Мопасановата проза тук са подкрепени от достоверността на автобиографичното загатваме и облъхнати от леката носталгия към спомените от детството.

В една народна песен от този край се твърди, че, „няма по-красива от моята Нормандия — страната, която ми е дала живот“. Мопасан е твърде далеч от подобни увлечения. Но в замяна на това успява да пресъздаде нормандската природа тъй сполучливо, че читателят я възприема като жива, добива усещането, че се вглежда в нейните хоризонти и че вдишва нейния въздух. Особено място й е отредено в разказите с ловна тематика. В тях и горите, и полята тъй оживяват, че тяхната буйна жизненост разбужда прастария мъжки ловен нагон и възкресява отдавнашни ловни традиции. Само няколко реда са достатъчни на талантливия творец, за да ни накара, да почувствуваме прелестта на някой пейзаж, да се задъхваме от тягостна средлятна мараня или да зъзнем сред вихрите на снежна фъртуна. По този начин прочитът на тези разкази — наред с всичко останало — е и като вълшебно пътуване, отвеждащо до най-северните брегове на Франция.