Айзък Азимов - Шега

Из университетските помещения на втората планета на Арктур — Ерон, по време на ваканцията в средата на годината е направо мъртвило. А като за капак е горещо. И става едно горещо мъртвило. Затова на второкурсника Майрън Тюбъл животът му се струваше скучен и неприятен. За пети път този ден той поглеждаше в студентския салон в отчаян опит да намери някой познат. Накрая остана благодарен, че откри Бил Сефан — зеленокож младеж от петата планета на Вега.

Сефан, както и Тюбъл, го бяха скъсали по биосоциология и той остана да учи през ваканцията за поправителния. Такива неща свързват много здраво един второкурсник с друг второкурсник.

Тюбъл промърмори нещо за поздрав и отпусна грамадното си гладко тяло в най-големия стол. В Арктурианската система той си бе у дома:

— Виждал ли си някого от новаците?

— Ами да! До есенния семестър остават шест седмици!

— Тия са някаква специално развъждана порода — прозя се Тюбъл. — Те са най-първата партида от Слънчевата система… десет човека.

— Слънчева система ли? Искаш да кажеш онази нова система, която се присъедини към Федерацията на галактиките преди три-четири години?

— Да, тази. Столицата на техния свят се казва Земя, така си мисля.

— Е, какво за тях?

— Нищо особено. Тука са, това е. Някои от тях имат косми на горната устна. Много е смешно. Иначе изглеждат като всеки един от дузините видове хуманоиди.

Точно в този миг вратата се отвори и в салона се втурна малкият Рай Форес. Той бе от единствената планета на Денеб. Малките сиви влакънца, който покриваха главата и лицето му, стърчаха като наелектризирани. А големите му, пурпурни очи блестяха възбудено:

— Ей — изцвърча той припряно, — видяхте ли земляните?

— Няма ли някой да промени темата? — въздъхна Сефан. — Тюбъл току-що ми говореше за тях.

— Така ли? — разочарова се Форес. — Но… той каза ли ти, че тези са от оная ненормална раса, която е вдигнала голяма врява при влизането на Слънчевата система във Федерацията?

— Изглеждат ми добре — реагира Тюбъл.

— Не говоря за физическото им състояние — възмути се денебианецът. — А за психическата страна на нещата. Психология! Това е проблемът! — Форес се готвеше да стане психолог един ден.

— О, това ли било! Е, та какво не им е наред?

— Тяхната обща психология като раса е сбъркана — издърдори Форес. — Вместо да се поддават по-малко на чувствата, когато са повече на брой, както е при всеки един друг вид от хуманоидите, те стават по-емоционални! На групи тези земляни се бунтуват, паникьосват се, полудяват. Колкото са повече, толкова по-зле става. Хайде да ми помогнете. Ние изнамерихме нова математическа система за разрешаване на проблема. Вижте!

Той с мигновено движение извади бележник и писалка, но преди да надраска и един знак, Тюбъл ги сграбчи живо. Той самият бе измислил нещо:

— Ха! Аз имам страхотна идея.

— Виж ти! — измърмори Сефан.

Тюбъл не му обърна внимание. Усмихна се и умислено взе да поглажда плешивото си теме:

— Слушайте — въодушеви се той изведнъж. Гласът му се сниши заговорнически.

Албърт Уилямс, последният, който пристигна от Земята, изведнъж се събуди и бавно започна да осъзнава, че нещо го боде между второто и третото ребро. Отвори очи, обърна глава и се вгледа глуповато в тъмното. После извика, скочи и посегна към ключа за осветлението.

— Не мърдай — заповяда сянката до леглото му.

Нещо изщрака и землянинът се оказа под прицела на ярка светлина от джобно фенерче.

— Кой по дяволите си ти? — запримигва той.

— Ставай от леглото — отвърна настойчиво видението. — Обличаш се и идваш с мен.

— Опитай се да ме накараш — изхили се Уилямс диво.

Отговор не последва, но снопчето светлина се отмести към „невропарализиращия бич“ в другата ръка на сянката. Онова мило малко оръжие, което парализира гласните струни и изкривява нервите в болезнени възли. Уилямс преглътна с мъка. Трябваше да стане от леглото.

Облече се мълчаливо и запита:

— Така, а сега какво да правя?

Блестящият „бич“, посочи вратата. Землянинът изпълни заповедта, упъти се към нея.

— Върви направо без да спираш — каза непознатият.

Уилямс излезе от стаята, мина през тихия коридор, през деветте етажа надолу, без да посмее да се обърне. Спря насред двора на университета, но веднага усети метала на кръста си.

— Знаеш ли къде е Хол Обел?

Уилямс кимна в знак на потвърждение и продължи да върви. Мина покрай Хол Обел, зави надясно по „Университетска улица“, а когато измина около километър, излезе от пътя и тръгна към близките дървета. В тъмното се мержелееха очертанията на космически кораб. Вратите му бяха плътно затворени, само откъм херметическата камера се процеждаше бледа светлина.