Айзък Азимов - Шегаджия

Ноел Майерхоф направи справка в списъка, който бе подготвил, и избра коя точка да бъде първа. Както обикновено, той разчиташе главно на интуицията си.

Но машината, срещу която седеше, го спря, въпреки че от нея се виждаше една нищожна част. Това обаче нямаше никакво значение. Той говореше с безцеремонната увереност на човек, който напълно съзнава, че е майстор:

— Джонсън се върнал у дома си неочаквано от командировка и намерил жена си в прегръдките на най-добрия си приятел. Той се олюлял и казал: „Макс, аз съм женен за госпожата, така че на мене ми се налага да го правя. Но ти защо го правиш?!“

„Добре, помисли си Майерхоф, нека това да се придвижва навътре в машината, за да пощрака малко мозъка й.“

А зад него прозвуча един глас:

— Хей…

Майерхоф изтри звука на тази едносрична дума и нагласи веригата, която използваше, в неутрално положение. След това се завъртя рязко и каза:

— Аз работя. Не знаете ли, че трябва да почукате!

Той не се усмихна, както обикновено правеше, за да поздрави Тимоти Уислър, старши психоаналитик, с когото работеше толкова често, колкото и с всеки друг от екипа. Намръщи се, като че ли някакъв непознат го бе прекъснал, набръчка слабото си лице в гримаса, която изкриви цялото му лице, стигна чак до косата му и успя да я разчорли повече отвсякога.

Уислър сви рамене учудено и стисна юмруци в джобовете на бялата си лабораторна престилка, като ги изпъна надолу така, че тя се обтегна, от натиска по плата се образуваха вертикални гънки:

— Почуках, но ти не отговори. Сигналът за операция не беше включен.

Майерхоф изсумтя. Наистина беше така. Напоследък той си мислеше непрекъснато за този нов проект и забравяше малките детайли.

И все пак едва ли би могъл да се кори. Тази работа бе важна.

Разбира се, той не знаеше защо е важна. Великите майстори рядко знаят предварително какво ще открият. Нали това ги прави Велики майстори — фактът, че те са прекрачили рамките на разумното. Как иначе човешкият ум би могъл да се мери с тази грамада от кристализиран мозък, дълъг десет мили, мозък грамада, наричан от хората Мултивак, най-сложния компютър, който бе построен досега?

— Аз и в момента работя — каза Майерхоф. — Нещо важно ли ти дойде на ум?

— Нищо, което не би могло да изчака. Има няколко празноти в отговора за хиперпространството… — каза Уислър и лицето му придоби недоверчиво-мрачен вид: — Работиш казваш?

— Да. Защо?

— Но… — старши психоаналитикът се огледа, взря се внимателно в пролуките в сравнително празната стая, които образуваха една малка част от Мултивак — тук няма никого от обслужващия екип.

— Кой е казал, че е имало или че трябва да ги има?

— Ти разказваше един от своите анекдоти, нали?

— И какво от това?

— Недей да ми казваш, че разказваше анекдот на Мултивак — Уислър се усмихна насила.

— А защо не? — наежи се Майерхоф.

— Наистина ли?

— Да.

— Защо?

Майерхоф го изгледа от главата до петите:

— Не съм длъжен да се отчитам пред тебе. Или пред когото и да било.

— Мили боже, разбира се, че не. Полюбопитствах, това е всичко… Ами тогава, щом като работиш, аз ще изляза — онзи се огледа още веднъж начумерено.

— Точно това очаквам — каза Майерхоф. После изпроводи с поглед натрапника, докато излезе и с яростен удар включи сигнала за операция.

За да се овладее, закрачи нервно напред-назад из стаята. Дяволите да го вземат тоя Уислър! Дяволите да ги вземат всичките! Понеже той не се постара да държи тия техници, психоаналитици и механици на необходимото разстояние от себе си, понеже се отнасяше към тях така, сякаш също бяха съзидателни артисти, затова сега те вършеха такива своеволия.

„Дори не умеят да разкажат някой виц както трябва“, помисли си мрачно Майерхоф.

И това веднага го върна към заниманието му. Седна пак. Дявол да ги вземе всичките!

Щом включи необходимата верига от Мултивак отново в действие, започна да разказва:

— По време на едно доста бурно океанско пътуване, стюардът на кораба се спрял до бордовата ограда и погледнал съчувствено мъжа, който се бил надвесил над водата и чийто втренчен в дълбините поглед говорел пределно ясно за страданията му от морска болест. Стюардът внимателно потупал по рамото мъжа и прошепнал: „Кураж, сър. Зная, че ви е лошо, но никой не умира от морска болест, както добре ви е известно.“ Изтерзаният джентълмен вдигнал позеленялото си, изкривено от болка лице към своя утешител и проговорил с дрезгав глас: „Не ми го казвай, човече. За бога, не говори така. Само надеждата, че умирам ме държи още жив.“