Айзък Азимов - Шега

— Искаш да кажеш, че… с нас е свършено?! — извика Рай Форес.

— Можем да го оправим, но ще ни отнеме много време — разтърси глава арктурианецът. — Радиото е почти съсипано, така че на помощ не можем да се надяваме.

— Да не се надяваме ли?! — Форес обезумя от страх. — Само това ни трябва! Как ще обясним тогава, че сме в система Спика?! Да изпратим радиосигнали е равно на самоубийство! Успеем ли да се доберем обратно без ничия помощ, спасени сме. Няма да загубим кой знае колко, ако пропуснем част от занятията.

— Ами какво ще правим с онези паникьосани земляци на Спика? — обади се мрачно Сефан.

Форес отвори уста да каже нещо, но не изрече и дума. Лицето му доби най-нещастния израз, какъвто може да има един хуманоид.

А това бе само началото.

Трябваше им ден и половина, за да сложат в ред таратайката си, още два дни, за да намалят скоростта и четири дни, за да се върнат на Спика IV. Всичко — осем дни.

Без да губи повече време, корабът се понесе отново към мястото, където оставиха земляните. Пристигнаха към десет часа сутринта. Лицето на Тюбал се бе удължило от напрежение пред екрана.

— Мисля, че решението ни да ги оставим край населено място, беше страхотен „бисер“. По-добро не можахме да измислим — обади се той по едно време. — От земляните няма и следа.

— Лоша работа — поклати горестно глава Сефан.

Тюбъл зарови глава в сплотените си ръце:

— Това е краят. Ако не са се изплашили до смърт, то тогава местните жители са ги заловили. Да проникнеш в забранена система без разрешение е страшно нарушение… но сега си мисля, че е чисто убийство.

— Не ни остава нищо друго, освен да кацнем и да проверим дали има останали живи хора — обади се Сефан. — Поне това им дължим. А после… — той преглътна тежко и не довърши мисълта си.

— А после ще ни изгонят от Арктур У, ще ни направят психо-преглед… и — трудова каторга до живот.

— Забрави ги тия работи! — изрева Тюбъл. — Когато ни дойдат до главата, тогава ще му мислим.

Корабът бавно, много бавно започна да се спуска и накрая кацна върху скалата, където оставиха земляните преди осем дни.

— Как да се справим с местните жители? — обърна си Тюбъл към Форес и вдигна въпросително вежди (по които нямаше нито едно косъмче, разбира се). — Хайде, момчето ми, дай тука някаква предхуманоидна психология. Ние сме само трима и аз не искам никакви неприятности.

Форес присви нервно рамене и мъхнатото му лице се набръчка от смущение:

— Тъкмо за това си мислех, Тюбъл. Не зная нищо подобно.

— Какво!? — избухнаха едновременно възгласите на Сефан и Тюбъл.

— Никой не знае — побърза да добави денебианецът. — Факт е. В края на краищата ние не допускаме нехуманоиди във Федерацията, докато не се цивилизоват напълно. Те са под карантина. Смятате ли, че имаме големи възможности да ги изучаваме?

— Нещата се развиват все „по-добре и по-добре“. Мисли , Мъхнато лице, мисли, ако обичаш. Гледай да измъкнеш някакво предположение.

— Ами-и-и… — почеса се по главата Форес, — най-доброто, което можем да направим, е да се отнасяме към тях като към нормални хуманоиди. Ако пристъпим към тях полека, открито, без да правим никакви резки движения и ако сме спокойни, би трябвало да успеем. Но не забравяйте какво казвам, би трябвало . Не мога да бъда напълно сигурен.

— Хайде да вървим и дяволите да я вземат сигурността — настоя Сефан нетърпеливо. — Няма кой знае какво значение. Ако ме пречукат тука, няма да има нужда да се прибирам. — Лицето му доби изражение на подгонен звяр. — Само като си помисля какво ще каже семейството ми…

Излязоха от кораба и подушиха въздуха на четвъртата планета на Спика. Слънцето бе в зенита си и сияеше над главите им като огромна, оранжева баскетболна топка. От гората в далечината се чу грачене на птица. После настана пълна тишина.

— Хм! — учуди се Тюбъл, поставил ръце на кръста си. — Чак да ти се приспи от тая тишина. Жива душа няма наоколо. А накъде е селото?

Всеки предложи по една посока, но спорът им не продължи дълго. Арктурианецът тръгна пръв, а другите двама го последваха. Вървяха към рехавата гора.

На стотина стъпки навътре в гората дърветата изведнъж оживяха, от короните им започнаха да скачат безшумно стотици местни жители. Рай Форес падна още под първата лавина. Бил Сефан се препъна, крепи се за миг и падна по гръб, като изсумтя.

Само огромният Майрън Тюбъл се задържа прав. Разкрачен широко, за да има здрава опора, той крещеше с цяло гърло и нанасяше бесни удари наляво и надясно. Атакуващите го удряха и отскачаха веднага от него като капчици от водно колело. Гигантът построи защитата си на принципа на лопатките на вятърната мелница и започна да отстъпва към едно дърво.