Ги Мопасан - Есе за Гюстав Флобер

Гюстав Флобер е роден в Руан на 12 декември 1821 година. Майка му, дъщеря на лекаря Фльорио от Пон л’Евек, произхождала от долнонормандския род Канбрьомер дьо Кроа-Мар и била в некръвно родство с Туре 1 1 Жак-Гийом Туре — френски политически деец (1746–1794). Адвокат в Руанския парламент, депутат на третото съсловие в Генералните щати (1789), известен с умерените си позиции, противник на Терора. Осъден на смърт и гилотиниран. от Учредителното събрание.

Бабата на Флобер, Шарлот Канбрьомер, в детството си дружала с Шарлот Корде 2 2 Шарлот Корде (1768–1793) — привърженичка на жирондистите по време на Френската революция, известна с убийството на Марат. Осъдена на смърт и екзекутирана. .

Баща му, родом от Ножан-сюр-Сен, Шампан, бил първокласен и известен хирург, директор на болницата в Руан. Човек прям, непосредствен и рязък, той не се възмутил, но се учудил от влечението на сина си Гюстав към литературата. Смятал писателството за ненужен и лентяйски занаят.

Гюстав Флобер бил обратното на дете-чудо. Научил се да чете изключително трудно. Когато на деветгодишна възраст тръгнал на училище, едва се справял с четенето.

Голямата му детска страст била да слуша приказки. Седял неподвижен, вперил в разказвача големите си сини очи. След това размишлявал в продължение на часове, е пръст в устата, напълно вглъбен, като на сън.

Умът му обаче работел. Той вече измислял пиеси, които не можел да напише, но които изигравал сам, изпълнявайки ролята на всички действащи лица и съчинявайки дълги диалози.

От най-ранно детство двете отличителни черти на характера му били голямата наивност и ужасът от физическото усилие.

Такъв си остана през целия си живот — наивник и домосед. Не можеше да гледа без раздразнение някой да ходи или въобще да се движи около него. Заявяваше с острия си, звучен и винаги малко театрален глас, че това не е признак за интелигентност. Казваше: „Човек не може да мисли и да пише, ако не е седнал.“

Наивността му се запази до последните му дни. Този тъй проницателен и изтънчен наблюдател като че ли виждаше ясно живота само отдалеч. Допреше ли се до него, станеше ли дума за най-близките му съседи, сякаш пелена покриваше очите му. Крайната му природна порядъчност, непоклатимото му чистосърдечие, щедростта на чувствата му, на душевните му пориви са несъмнените причини за тази упорита наивност.

Той живя до света, а не вътре в него. По му се отдаваше да наблюдава и не умееше много да общува.

Думите, които написа за приятеля си Луи Буйе 3 3 Луи Буйе — френски поет и драматург (1822–1869), приятел и съратник на Флобер. Автор на „Меленис, римска приказка“, „Изкопаемите“ и др. Пиесите му „Госпожа дьо Монтарси“ и „Заговорът Анбоаз“ имат огромен успех. В сътрудничество с Флобер написва феерията „Замъкът на сърцата“. в предговора към „Последни песни“, могат да се приложат за самия него:

„Ако възприемате случките от заобикалящия ви свят като някаква илюзия, която трябва да опишете, и ако при това всички неща, включително и собственото ви съществуване, губят за вас всяко друго предназначение и се чувствате решени на всяко унижение, готови на всякаква жертва, бронирани срещу всяко изпитание, залавяйте се за работа, печатайте!“

В младостта си бил изумително красив. Един стар приятел на семейството, прочут лекар, казал на майка му: „Вашият син е самият млад Амур.“

Изпълнен с пренебрежение към жените, Флобер живеел в състояние на артистична възторженост, в нещо като поетичен екстаз, подхранван от всекидневното общуване с най-скъпия му приятел, първия му наставник, братското сърце, което човек намира веднъж в живота, Алфред Льо Поатвен, съсипан от работа и починал съвсем млад от сърдечно заболяване.

По-късно самият Флобер бил поразен от ужасната болест, която друг негов приятел, Максим дю Кан, има лошото хрумване да направи публично достояние в стремежа си да намери връзка между артистичната природа на писателя и епилепсията, да обясни първата чрез втората.

Разбира се, страшното зло не е могло да порази тялото, без да засегне разсъдъка. Но дали да съжаляваме за това? Дали напълно щастливите, силни и здрави хора са добре подготвени да разберат, да прозрат, да изразят живота, нашия тъй тревожен и тъй кратък живот? Дали те, преливащите от жизненост, са способни да открият всички нещастия, всички страдания, които ни заобикалят, да си дадат сметка, че смъртта неспирно ни покосява, всеки ден и навсякъде, свирепа, сляпа, неизбежна.