Ги Мопасан - Есе за Гюстав Флобер

Подхващайки старата легенда за изкушенията на самотника, Флобер го обгради не само с видения на голи жени и на сочни ястия, но и с всички учения, с всички вярвания, с всички суеверия, в които се е лутал неспокойният човешки дух. Пред нас е титаничното шествие на религиите, съпроводени от всички странни, наивни или твърде сложни идеи, разцъфнали в мозъците на мечтатели, свещеници, философи, терзани от жажда по непознаваемото.

Щом свърши тази творба — огромна, смущаваща, малко объркана като хаоса от рухнали догми, той се върна към почти същия сюжет, като замести религиите с науките и стария светец, изпаднал в екстаз, с двама ограничени буржоа.

Ето какъв е замисълът и съдържанието на енциклопедичното произведение „Бувар и Пекюше“, чието подзаглавие би могло да бъде: „За липсата на метод в изучаването на човешките знания.“

Двама парижки писари случайно се срещат и се сприятеляват. Единият получава наследство, другият дава спестяванията си, купуват стопанство в Нормандия — мечтата на живота им, и напускат столицата.

Тогава започват редица изследвания и опити, обхващащи всички области на познанието — тук именно е философският заряд на творбата.

Най-напред се отдават на градинарство, след това на земеделие, на химия, медицина, астрономия, история, литература, политика, спорт, магнетизъм, магьосничество. Стигат до философията, затъват в абстракции, обръщат се към религията, отвращават се от нея, опитват се да възпитат две сирачета, отново се провалят и в отчаянието си се връщат към някогашната си професия на писари.

Книгата е следователно преглед на всички науки, така както те изглеждат на двама здравомислещи буржоа, с ограничен и просто устроен ум. Същевременно в нея има забележително натрупване на знания и главно смайваща критика на всички научни системи, съпоставени една с друга, унищожаващи се взаимно чрез противоречията във фактите, във всепризнатите и неоспорвани закони. Тя е история на слабостта на човешкия интелект и разходка в безкрайния лабиринт на познанието с водеща нишка в ръка — и тази нишка е великата ирония на мислителя, който непрекъснато и във всичко открива вечната и всеобща глупост.

Утвърдени от векове възгледи са изложени, развити и оборени в десет реда чрез противопоставянето им на други възгледи, също така живо и ясно доказани и разгромени. От страница на страница, от ред на ред се възправя знание, след това друго, което поваля първото и на свой ред пада поразено от следващото.

Това, което бе направил по отношение на античните религии и философии в „Изкушението на свети Антоний“, Флобер повторно извърши за съвременните знания. Книгата му е Вавилонска кула на науката, в която различните учения — противоположни и въпреки това абсолютни, всяко от тях говорещо на свой собствен език — доказват безплодието на всяко усилие, суетата на всяко твърдение и непременно „безкрайната окаяност на всяко нещо“.

Днешната истина става утрешна грешка. Всичко е несигурно, променливо и съдържа в непознати пропорции и истина, и лъжа. Освен ако няма нито истина, нито лъжа. Поуката от книгата се съдържа като че ли в следните думи на Бувар: „Науката е изградена по данните, получени от едно кътче на необята. Може би тя не подхожда за останалото, което не познаваме, което е много по-голямо и което не можем да открием.“

Тази книга се докосва до най-великото, най-любопитното, най-тънкото и най-интересното у човека: тя е история на идеята във всичките й форми, във всичките й прояви, с всичките й преобразования, със слабостта и мощта й.

Нещо любопитно се забелязва тук: непрекъснатия стремеж на Гюстав Флобер към един все по-отвлечен и по-възвишен идеал. Под идеал не трябва да се разбира сантименталната му разновидност, която очарова посредствените въображения. Защото за повечето хора идеалът не е нищо друго освен невероятното . За другите това е просто областта на идеите.

Първите романи на Флобер бяха или много вярно, много човешко изследване на нравите, или блестяща поема, низ от образи, от видения.

В „Бувар и Пекюше“ истинските герои са системи, а не вече хора. Действащите лица служат само за изразители на идеите, които като живи същества се движат, срещат се, сражават се и се унищожават.

И тази върволица от убеждения в мозъка на клетите хорица, олицетворяващи човечеството, излъчва един твърде особен, зловещ комизъм. Двамата са винаги добронамерени, винаги въодушевени. И неизменно опитът влиза в противоречие с най-добре построената теория, най-изтънченото съждение е пометено от най-обикновен факт.