Ги Мопасан - Есе за Гюстав Флобер

Този екземпляр е моят ръкопис, преминал през ръцете на иженарицаемия Лоран Пиша, поет и редактор, собственик на „Ревю дьо Пари“.

ГЮСТАВ ФЛОБЕР

Като отворим списанието, намираме на всяка страница премахнати редове, параграфи, цели части. Повечето от оригиналните и нови неща били грижливо задраскани.

На последната страница отново четем написано от ръката на Гюстав Флобер следното:

Според Максим дю Кан трябваше да се махне цялата сватба, а според Пиша да се изхвърли или поне да се съкрати значително, като се преправи от край до край, сцената на събора! Според мнението на всички, в „Ревю“, историята с кривия крак била прекалено дълга, „ненужна“.

Оттам сигурно идва охладняването в горещото приятелство на Флобер с Максим дю Кан. Ако е необходимо по-точно доказателство, то може да се намери в следния откъс от писмо на Луи Буйе до Флобер:

Що се отнася до Максим дю Кан, петнадесет дни не го бях виждал изобщо и сигурно нямаше да го видя до края на годината, ако той сам не беше дошъл у нас миналия четвъртък, преди осем дни. Трябва да призная, че беше много мил и към мен, и по отношение на теб. Може да цели нещо, но аз просто констатирам фактите като обикновен историк. Предложи ми услугите си да ми намери издател, след това да ме включи в някоя поредица. Попита за теб и за работата ти. Това, което му казах за „Мадам Бовари“ много го заинтересува. Спомена ми, така между другото, че се радва за теб, че грешиш, задето не си му простил още историята с „Ревю“, че ще е щастлив да напечата творбите ти в сборника си и т.н. Стори ми се искрен и убеден в думите си…

Тези лични подробности имат значение само във връзка с оценките, направени от Максим дю Кан за приятеля му. По-късно двамата се сдобриха.

Появата на „Мадам Бовари“ извърши революция в литературата.

Великият — и недооценен — Балзак бе вложил гения си в могъщи, пищни книги, преливащи от живот, от наблюдения или по-скоро от прозрения за човечеството. Той предугаждаше, измисляше, създаваше цял един свят, роден в ума му.

Не беше особено изискан като художник и пишеше на силен, образен, малко объркан и тежък език.

Увлечен от вдъхновението си, той сякаш пренебрегваше трудното изкуство да се придаде стойност на идеите чрез думите, чрез звучността и подредбата на фразата.

На някои места в произведенията си Балзак е тромав като великан. Малко страници, написани от този много велик човек, могат да бъдат цитирани като езикови шедьоври, така както цитираме Рабле, Лабрюйер, Босюе, Монтескьо, Шатобриан, Мишле, Готие и др.

За разлика от него Гюстав Флобер, който бе много по-проницателен отколкото интуитивен, използваше възхитителен, нов език, точен, сдържан и звучен, за да направи задълбочено, удивително, цялостно изследване на човешкия живот.

Това не беше вече романът такъв, какъвто го бяха създавали най-великите, романът, в който се долавят измислицата и авторът, романът, който може да бъде причислен към трагичния или сантименталния жанр, да бъде определен като роман на страстите или на всекидневието, романът, в който личат намеренията, възгледите и начинът на мислене на писателя; това беше самият видим живот. Обръщайки страниците, човек би казал, че героите се изправят пред очите му, че пейзажите се разгръщат с тяхната тъга или жизнерадост, с мириса си, с очарованието си, че предметите също се явяват пред читателя, призовани от невидима, неизвестно къде скрита сила.

И наистина Гюстав Флобер бе най-пламенният апостол на имперсоналността в изкуството. Според него авторът не бива дори да се отгатва, не бива да изтърве на никоя страница, на никой ред, в никоя дума дори частица от собственото си мнение, нито да прояви дори подобие на намерение. Той трябва да бъде огледало на фактите, но огледало, което да ги отрази, като им придаде неописуемия, неопределим и почти божествен отблясък на изкуството.

Говорейки впрочем за този изряден художник, не би следвало да кажем имперсонален, а неутрален.

Той отдаваше голямо значение на наблюдението и анализа и още по-голямо на композицията и стила. Последните две качества осигуряваха според него трайността на книгите. Под композиция разбираше упорития труд, чрез който се предава единствено същността на действията, извършвани в живота, подбират се само характерните черти и се групират, съчетават, така че да се постигне по най-добрия начин желаният ефект, но не и да се внуши някаква поука.

Нищо не го дразнеше повече от байрактарите на критиката с техните теории за нравственото или порядъчното изкуство.