Ги Мопасан - Нормандска шега

— Защо ги убихте?

Той упорито отговаряше:

— Убих ги, защото исках да ги убия.

Не можаха да изкопчат нищо повече.

Този човек без съмнение беше незаконородено дете, дадено на времето на дойка в селото, а след това изоставено. Казваше се само Жорж-Луи, но понеже, когато порасна, прояви необикновена интелигентност, вродена изтънченост и наклонности, които съвсем липсваха на другарите му, измислиха му прякор „Буржоата“; оттогава го назоваваха само така. Той минаваше за забележително сръчен в дърводелския занаят, който си бе избрал. Проявяваше се дори като резбар. Знаеха също, че е много пламенен човек, привърженик на нихилистичните и комунарските доктрини, разпален читател на романи с кървави развръзки, влиятелен избирател и умел оратор в откритите работнически или селски събрания.

Адвокатът поддържаше, че обвиняемият е луд.

И наистина как можеше да се допусне, че този занаятчия би убил най-добрите си клиенти, богати и щедри клиенти (той признаваше това), които от две години бяха направили при него поръчки за три хиляди франка, (книжата му доказваха това). Имаше само едно обяснение — лудост, фикс идея на декласиран човек, който си отмъщава на двама буржоа заради всички други, и адвокатът умело намекна за прякора му „Буржоата“, който местните жители бяха прикачили на този изоставен човек. Той се провикна:

— Не е ли това ирония, и то ирония, способна да разпали още повече този нещастен момък, който няма ни баща, ни майка? Той е пламенен републиканец. Какво говоря? Той дори се числи към онази политическа партия, чиито привърженици Републиката доскоро разстрелваше и заточаваше и които днес тя приема с разтворени обятия, към онази партия, за която подпалването на сгради е един от принципите й, а убийството — най-обикновено средство.

Тези мрачни доктрини, шумно приветствувани днес по публичните събрания, погубиха този човек. Той е слушал републиканци — жени дори, да, жени! — да изискват кръвта на г. Гамбета, кръвта на г. Греви; неговият болен дух им се е поддал; той е жадувал за кръв, за кръвта на хора от буржоазията!

Не той трябва да бъде осъден, господа, а Комуната!

Одобрителен шепот премина през залата. Чувствуваше се, че адвокатът е спечелил делото. Прокурорът не възрази повече.

Тогава председателят постави на подсъдимия обичайния въпрос:

— Обвиняеми, имате ли да добавите нещо във ваша защита?

Човекът стана.

Той беше нисък на ръст с лененоруси коси, със сиви очи, втренчени и ясни. Силният, искрен и звучен глас, който прозвуча от устата на този крехък момък, рязко промени, още от първите му думи, мнението, което си бяха съставили за него.

Той говори високо, с декламаторски тон, но толкова ясно, че всяка негова дума се чуваше до дъното на голямата зала:

— Господин председателю, тъй като не желая да отида в лудницата и предпочитам по-скоро гилотината, ще ви разкажа всичко.

Аз убих този мъж и тази жена, защото те бяха мои родители.

А сега изслушайте ме и ме съдете.

Една жена ражда син и го дава някъде на дойка. Заинтересувала ли се е някога тя къде е отнесъл нейният съучастник малкото невинно същество, осъдено на вечна немотия, на позора на незаконородения и на нещо повече от това — на смърт, защото те са го изоставили, защото дойката, която е престанала да получава месечното си възнаграждение, би могла, както често се случва, да го остави да загине, да гладува, да умре от своята безпомощност!

Жената, която ме кърмеше, излезе честна, истинска жена, по-възвишена, повече майка от собствената ми майка. Тя ме отгледа. Но сгреши, като изпълни дълга си. Много по-добре е да се оставят да загиват тези клети същества, подхвърлени по предградията, както се изхвърля сметта из градските покрайнини.

Израснах със смътното чувство, че нося върху себе си някакво безчестие. Един ден другите деца ме нарекоха „копеле“. Те не знаеха какво означава тази дума, която едно от тях беше дочуло от родителите си. Аз също не знаех, но го почувствувах.

Бях, мога да го кажа, едно от най-интелигентните деца в училище. Щях да стана почтен човек, господин председателю, може би по-издигнат дори от другите, ако родителите ми не бяха извършили престъплението да ме изоставят.

Те извършиха спрямо мен това престъпление. Аз бях жертвата, те — виновниците. Аз бях беззащитен, те — безмилостни. Те трябваше да ме обичат — отхвърлиха ме.

Аз им дължах живота си — но дар ли е животът? Във всеки случай моят беше само нещастие. След като позорно ме бяха изоставили, аз им дължах само отмъщение. Те извършиха спрямо мен най-нечовешката, най-срамната, най-чудовищната постъпка, която може да се извърши спрямо някое същество.