Ги Мопасан - Нормандска шега

Като видя, че момчето си отива, конят зацвили призивно, но то започна да тича и го остави сам, съвсем сам в дола, добре вързан за кола, около който нямаше нито стръкче трева, което животното би могло да достигне с уста.

Изгладнелият кон се опита да достигне сочната зеленина, която докосваше с края на ноздрите си. Застана на колене, изпъна шия и протегна големите си изцапани с пяна бърни. Напразно. През целия ден старият кон се изтощаваше от напразни и страшни усилия. Гладът го разкъсваше и ставаше още по-непоносим от гледката на зелената трева, разпростряла се чак до хоризонта.

Ратайчето не се върна повече през този ден. То скита из гората, търсейки птичи гнезда.

На следния ден дойде отново. Изнемощелият Коко се беше излегнал. Когато забеляза момчето, той се изправи, очаквайки най-сетне да го отведат на друго място.

Но селянчето дори не се докосна до дървения чук, захвърлен сред тревата. То се приближи, изгледа животното, удари го по носа с буца пръст, която се пръсна върху белите косми, и си тръгна отново, като си подсвиркваше.

Конят остана прав, докато можеше да вижда момчето; после, чувствувайки, че опитите му да достигне тревата ще бъдат напразни, той полегна отново на едната си страна и затвори очи.

Зидор не дойде на другия ден.

Обаче когато на следната утрин се приближи към все тъй проснатия Коко, откри, че конят е умрял.

Той постоя пред него, като го гледаше, доволен от делото си и същевременно изненадан, че всичко беше вече свършило. Побутна го с върха на обувката си, повдигна единия му крак, после го пусна да падне, седна върху трупа и остана така, с приковани върху тревата очи, без да мисли за нищо.

Завърна се в чифлика, но не каза нищо за случката, защото искаше да поскита още през онези часове, когато обикновено отиваше да премести кола.

На следния ден отиде да види коня. Цяло ято врани отлетя при приближаването му. Безброй мухи гъмжаха по трупа и бръмчаха наоколо.

Когато се прибра, момчето съобщи новината. Животното беше толкова старо, че никой не се изненада. Стопанинът каза на двама ратаи:

— Вземете лопати и изкопайте един трап там, където лежи, на самото място.

И ратаите заровиха коня точно на това място, където беше умрял от глад.

И подхранената от това бедно тяло трева израсна гъста, яркозелена и буйна.

Той беше познал и по-добри дни въпреки своето нещастие и недъга си.

Когато беше петнадесетгодишен, една кола премаза краката му по главния път за Варвий. И оттогава просеше, като се влачеше по пътищата и из дворищата на чифлиците, клатушкайки се на патериците си, които издигаха раменете му до ушите. Главата му изглеждаше хлътнала между две планини.

Беше подхвърлено дете, намерено от свещеника на Бийет в един ров в навечерието на задушница и затова го кръстиха Никола Тусен 18 18 Празник на всички светии. — Б.пр. ; отгледано по милост, останало без всякакво образование, осакатяло, след като изпи няколко чашки ракия, предложени му от селския хлебар ей тъй, за да се пошегува, то стана оттогава скитник и не знаеше нищо друго, освен да протяга ръка.

Едно време баронеса д’Авари му бе разрешила да спи в нещо като колибка, пълна със слама, до кокошарника на чифлика, който беше близо до замъка — тогава и през най-хладните дни беше сигурен, че ще намери винаги парче хляб и чаша ябълково вино в кухнята. Често получаваше и по някоя и друга дребна монета, която старата дама му хвърляше от високата си веранда или от прозорците на своята стая. Сега тя не беше вече жива.

В селата не му даваха почти нищо: познаваха го твърде добре; беше им дотегнало да го гледат от четиридесет години насам да мъкне от къщурка на къщурка дрипавото си и обезформено тяло с дървените си патерици. Въпреки това по никакъв начин не искаше да се махне оттам, защото не познаваше нищо друго на света, освен този кът от земята, тези три-четири селца, където влачеше жалкия си живот. Той си беше определил граници за своята просия и за нищо на света не би преминал пределите, които по навик не прекрачваше.

Не знаеше дали светът продължаваше и оттатък дърветата, които закриваха погледа му. Не се и питаше. И когато селяните, на които им беше дотегнало да го срещат постоянно в покрайнините на своите ниви или някъде из рововете, му викнеха: „Защо не отидеш и в другите села, а се влачиш постоянно тъдява?“, той не отговаряше и се отдалечаваше, обхванат от смътен страх от непознатото, от страха на бедняка, който се бои несъзнателно от хиляди неща — от новите лица, от обидите, от подозрителните погледи на хората, които не го познаваха, и особено от стражарите, които вървят на двойки по пътищата и заради които се криеше инстинктивно в храсталаците или зад някоя купчина камъни.