Ги Мопасан - Нормандска шега

Тогава старицата отиде и купи от колбасаря дълго парче черна кървавица. След като се върна у дома си, запали огън на двора, близо до колибката на кучката, и започна да пече кървавицата. Обезумялата Семиянта скачаше, пенеше се, приковала очи върху печеното, чиято миризма проникваше чак до стомаха й.

После старицата върза димящия колбас като свръзка около врата на сламения човек. Тя дълго си игра да пристегне кървавицата около шията, сякаш искаше да я набие в нея. Когато свърши всичко, Саверини пусна кучката.

С чудовищен скок животното се добра до гърлото на чучелото и като опря лапите си на раменете му, започна да го разкъсва. То падаше на земята с парче от плячката си в уста, след това се нахвърляше отново, впиваше зъби във вървите, откъсваше парченце храна, пак падаше и отново се нахвърляше настървено. С мощни захапвания унищожаваше лицето, разкъсваше на парчета цялата шия.

Старицата, неподвижна и безмълвна, гледаше всичко това с пламнал поглед. После тя пак завърза кучката, остави я да погладува още два дни и повтори това странно упражнение.

За три месеца тя привикна кучката към този вид борба за придобиване на храната със собствените си зъби. Сега вече не я връзваше, но само с едно движение на ръката я караше да се нахвърля върху чучелото.

Беше я научила да го разкъсва, да го раздира дори когато на гърлото му нямаше прикрепена никаква храна. А после за награда й даваше печена кървавица.

Щом видеше чучелото, Семиянта потръпваше, после извръщаше очи към господарката си, която й извикваше със съскащ глас, като посочваше с пръст:

— Дръж!

Когато старата Саверини сметна, че времето беше дошло, тя отиде да се изповяда и една неделна утрин се причести с екзалтирана набожност, после се облече в мъжки дрехи и заприлича на стар одърпан бедняк; спазари се с един сардински рибар, който я закара, заедно с кучката й, на отвъдната страна на пролива.

Старата носеше в една платнена торба голямо парче кървавица. Семиянта гладуваше от два дни. Жената я дразнеше, като й даваше непрекъснато да подушва вкусния колбас.

Те пристигнаха в Лонгосардо. Корсиканката вървеше, като накуцваше. Тя влезе в една хлебарница и запита къде живее Никола Раволати. Той беше захванал отново стария си занаят — столарството. Работеше сам в работилницата си.

Старицата бутна вратата и го повика:

— Хей, Никола!

Човекът се извърна; тогава, като пусна кучката, жената извика:

— Дръж, дръж, разкъсвай, разкъсвай!

Обезумялото животно се нахвърли върху човека и впи зъби в гърлото му. Той протегна ръце, стисна кучката и се строполи на земята. Няколко секунди той се гърчи, като риташе пода с крака; после застина неподвижно, а през това време Семиянта продължаваше да се впива в гърлото му, като го разкъсваше на парчета.

Двама съседи, които седяха пред вратите си, ясно си спомняха, че бяха видели как от столаря беше излязъл някакъв одърпан старик, придружен от черно мършаво куче, което, вървейки, ядяло нещо кафяво на цвят, подавано от господаря му.

Старицата се върна вечерта в дома си. Тази нощ тя спа добре.

В цялата околност наричаха чифлика на Люкасови „имението“. Никой не можеше да каже защо. Без съмнение селяните свързваха тази дума с представата за богатство и мощ, защото този чифлик беше безспорно най-обширният, най-заможният и най-уреденият в този край.

В огромния двор, обкръжен от пет реда великолепни дървета, за да пазят нискораслите и нежни ябълкови дървета от буйния вятър, духащ откъм полето, се издигаха дълги, покрити с керемиди постройки за складиране на фураж и зърно, хубави обори, изградени от кремъчни камъни, конюшни за тридесет коня и жилищен дом от червени тухли, който приличаше на малък замък.

Торищата бяха добре поддържани; кучетата живееха в малки колибки, а сред високата трева сновяха множество домашни птици.

Всеки ден на обед около дългата кухненска маса, където супата димеше в един голям фаянсов съд, украсен със сини цветя, седяха петнадесет души — господари, ратаи и слугини.

Животните — коне, крави, свине и овце, бяха охранени, чисти и добре гледани, а чичо Люкас, висок мъж, с голям корем, обхождаше по три пъти на ден стопанството, като следеше всичко и мислеше за всичко.

В дъното на конюшнята държаха от милосърдие един много бял кон, който стопанката искаше да храни до самата му смърт, защото го беше отгледала сама, не бе позволила да го продадат, понеже някакви спомени я свързваха с него.