Ги Мопасан - Нормандска шега

Мъжът й се прибра към пет часа. Щом прекрачи прага, запита:

— Свърши ли?

Тя отговори:

— Не още, все тъй си гъргори.

Отидоха да видят. Старикът беше все в същото състояние. Хрипкавото му дишане, равномерно като цъкането на часовник, не се беше нито ускорило, нито забавило. То се повтаряше всяка секунда, като се променяше малко според това дали въздухът влизаше, или излизаше от гърдите му.

Зет му го погледна и след това каза:

— Ще угасне, без да усетим, като свещ.

Те влязоха отново в кухнята и мълчаливо седнаха да вечерят. След като изсърбаха супата, изядоха и по един резен хляб с масло, после, веднага щом жената изми чиниите, отново влязоха в стаята на агонизиращия.

Жената, която държеше малка лампа с димящ фитил, освети отблизо лицето на баща си. Ако старикът не беше поел дъх, положително щяха да го вземат за умрял.

Леглото на двамата селяни беше скрито в нещо като ниша на другия край на стаята. Те си легнаха, без да промълвят нито дума, угасиха светлината, затвориха очи и скоро след това две неравномерни хъркания, едното по-дълбоко, другото по-тънко, започнаха да пригласят на непрестанното хъркане на умиращия.

Плъховете се гонеха в плевника.

Мъжът се събуди още при първите проблясъци на зората. Тъстът му беше все още жив. Той разтърси жена си, обезпокоен от упорството на старика.

— Я виж, Феми, той все още не иска да свърши. Какво ще правим сега, а?

Знаеше, че тя дава добри съвети.

Жената отговори:

— Не ще изкара деня, сигурна съм в това. Няма от какво да се плашим. Дано само кметът няма нищо против да го погребем утре; нали тъй направиха и с чичо Ренар, бащата, който умря точно по сеитба.

Той беше убеден от правилното разсъждение и се запъти към нивите.

Жена му изпече сладките, след това свърши и останалата домашна работа.

На обед старикът все още не беше умрял. Всички надничари, наети за прекопаването на зеленчука, дойдоха заедно да погледат стария, който се бавеше да си отиде. Всеки каза по нещо, след това отидоха на полето.

В шест часа, когато се върнаха, старикът все още дишаше. Тогава зет му се изплаши.

— Какво да правим сега, Феми?

Тя също не знаеше какво да реши. Отидоха да потърсят кмета. Той обеща, че ще се направи, че не вижда и ще позволи погребението да стане утре. Санитарният чиновник, когото също посетиха, обеща — за да накара чичо Шико да се чувствува задължен към него — да издаде смъртния акт с по-стара дата. Мъжът и жената се прибраха успокоени.

Легнаха си и заспаха както предишната вечер, като смесваха шумното си дишане със слабото дишане на старика.

Когато се събудиха, той все още не беше умрял.

Тогава те се ужасиха. Стояха прави до възглавницата на бащата, като го гледаха с недоверие, сякаш той умишлено бе пожелал да им изиграе мръсна шега, да ги измами, да упорствува ей тъй, за собствено удоволствие; най-много му се сърдеха за времето, което ги караше да губят заради него.

Зетят запита:

— Какво ще правим сега?

Жената също не знаеше — отговори му:

— Взе да ми додява вече.

Нямаше никаква възможност да се предупредят поканените, които всеки миг можеха да пристигнат. Решиха да ги чакат и да им обяснят положението.

Към седем без десет се появиха първите поканени. Жените, цели в черно, покрили главите си с големи шалове, пристъпваха с тъжно изражение. Мъжете, пристегнати в сукнените си жакети, вървяха по-свободно, двама по двама, като разговаряха за работите си.

Чичо Шико и жена му, объркани, ги приеха, като се вайкаха и изведнаж и двамата едновременно, приближавайки се до първата група, заплакаха. Обясняваха случката, разправяха колко неудобно се чувствуват от всичко това, предлагаха столове, суетяха се, извиняваха се, мъчеха се да докажат, че всеки на тяхно място би направил същото, говореха непрекъснато, станали изведнаж толкова бъбриви, че не даваха възможност на никого да им отговори.

Минаваха от един на друг гостенин и говореха:

— Не можехме да допуснем такова нещо; не беше за вярване да изтрае до днес.

Гостите, изненадани и малко разочаровани, като хора, които пропускат някакво дългоочаквано тържество, не знаеха какво да правят, едни от тях стояха прави, други седяха. Някои поискаха да си тръгнат, но чичо Шико ги задържа.

— Ще похапнем все пак нещичко, направихме сладки; трябва да се възползуваме от случая.

При тези думи лицата просветнаха. Всички започнаха да разговарят тихо. Малко по малко дворът се изпълваше и тези, които бяха дошли първи, съобщаваха новината на новопристигналите. Шушукаха си нещо, тъй като мисълта за сладките разведряваше духовете.