Ги Мопасан - Нормандска шега

— Шест су ли, красавице? Не, вие наистина струвате повече.

Тя настояваше:

— Това прави не по-малко от два франка месечно за вас.

Той извика, като шибна крантата си:

— Слушайте, аз съм сговорчив човек. Ще се возите всеки път без пари за едно забавление.

Тя запита с глуповато изражение:

— Какво е това, дето казвате?

Той се разсмя така силно, че се закашля от смях:

— Забавление значи забавление, дявол да го вземе! Как се забавляват момче и момиче, когато са само двамата и без музика.

Тя разбра, изчерви се и заяви:

— Не съм от тях, господин Полит.

Но той съвсем не се смути и все по-развеселен и по-развеселен повтаряше:

— И вие ще стигнете до това забавление между момче и момиче, красавице.

И оттогава всякога, когато тя му плащаше, момъкът беше свикнал да я пита:

— Е, и днеска ли няма да имаме забавление, а?

Девойката беше започнала да отговаря също шеговито:

— Днеска не, господин Полит, но в събота непременно.

И той извикваше все тъй засмяно:

— Съгласен за събота, красавице.

Обаче в себе си Селеста си беше направила сметка, че за две години, откакто пътуваше с колата, беше платила цели четиридесет и осем франка на Полит, а четиридесет и осем франка на село не се намират на улицата; тя пресмяташе също така, че за още две години щеше да плати почти цели сто франка.

И тъй, през един пролетен ден, когато двамата бяха съвсем сами, и той запита както обикновено:

— Е, и днеска ли няма да имаме забавление, а?

Тя отвърна:

— Както желаете, господин Полит.

Той никак не се учуди и прекрачи задната седалка, като измърмори с доволен вид:

— Е, добре тогава. Аз си знаех, че така ще стане.

И старият бял кон заподскача така лекичко, сякаш танцуваше на място, глух за виковете, които долитаха от време на време от дъното на колата: „Дий, конче! Дий, конче!“

Три месеца по-късно Селеста откри, че е бременна.

Тя разказа с плачлив глас всичко това на майка си. Старата, пребледняла от ярост, запита:

— Колко пари станаха досега?

Селеста отговори:

— За четири месеца това прави осем франка горе-долу.

Тогава селянката изпадна в див бяс, нахвърли се отново върху дъщеря си и я би, докато се задъха. След това, като се посъвзе, запита:

— Каза ли му, че си бременна?

— Разбира се, че не съм му казала.

— Защо не си му казала?

— Защото сигурно щеше да ме накара пак да плащам.

Старата се замисли, след това взе ведрата и каза:

— Хайде, ставай и се помъчи да вървиш.

И като помълча малко, додаде:

— И не му казвай нищо, докато сам не забележи, за да използуваме още шест, а може би и осем месеца.

Селеста стана, все още плачейки, разрошена и с подуто лице, и като тръгна отново с тежки стъпки, измърмори:

— Разбира се, че няма да му кажа.

Хладно есенно слънце грееше в двора на чифлика и над върховете на големите букови дървета, които растяха в околовръстния ров. Под тревата, опасана от кравите, земята, напоена от неотдавнашния дъжд, беше влажна и потъваше под краката, като цвъртеше; дърветата, отрупани с ябълки, ръсеха бледозелените си плодове върху тъмнозеления фон на моравата.

Четири млади юници пасяха, вързани една до друга, и от време на време мучаха, извърнали глави към къщата; домашните птици внасяха пъстроцветно оживление всред бунището пред обора; те чоплеха, ровеха, кудкудякаха, а двата петела кукуригаха непрекъснато и търсеха червеи за кокошките, които те викаха живо с къткане.

Дървената преграда се отвори; влезе един мъж; трябва да беше около четиридесетгодишен, но изглеждаше на шестдесет; беше сбръчкан, свит, пристъпваше с широки, бавни крачки, натежали от големите дървени обувки, пълни със слама.

Твърде дългите му ръце висяха от двете страни на тялото. Когато се приближи до чифлика, жълто кученце, вързано за дънера на огромна круша до една бъчвичка, която му служеше за колибка, замаха опашка, а след това заджафка радостно. Човекът извика:

— Млък, Фино!

Кучето млъкна.

От къщата излезе селянка. Костеливото й тяло, широко и плоско, се очертаваше под вълнена камизола, пристегната в кръста. Сива, доста къса пола се спускаше на около педя под коленете й. Жената бе обута в сини чорапи и също носеше тежки дървени обувки, пълни със слама. Бяло боне, вече пожълтяло, покриваше рядката, прилепнала към черепа коса; мургавото й лице — слабо, грозно, с беззъба уста, имаше онова тъпо и диво изражение, често така присъщо на селските лица.