Ги Мопасан - Нормандска шега

Мъжът запита:

— Как е онзи?

Жената отвърна:

— Господин свещеникът каза, че краят му е дошъл, че няма да изкара нощта.

И двамата влязоха в къщата.

Преминаха през кухнята и се озоваха в ниска, мрачна стая, едва-едва осветена от едно четвъртито прозорче, над което висеше спусната някаква дрипа от нормандска басма. Дебелите греди на тавана, потъмнели от времето, черни и опушени, пресичаха от единия до другия край стаята и поддържаха тънкия под на плевника, където денонощно тичаха цели стада плъхове.

Пръстеният под на стаята, неравен и влажен, изглеждаше мазен, а в дъното леглото се белееше като неясна точка. Равномерен, хриплив звук, мъчително дишане, хъркащо и свистящо, напомнящо клокоченето на вода в счупена помпа, излизаше от потъналото в мрак легло, където агонизираше старик — бащата на селянката.

Мъжът и жената се приближиха и загледаха умиращия със спокоен и примирен поглед.

Зетят каза:

— Свършено е този път; няма да изкара и нощта.

Чифликчията поде:

— Още от обед все тъй си хърка.

След това замълчаха. Бащата лежеше със затворени очи; лицето му, потъмняло като пръст, беше толкова изпито, че изглеждаше като издялано от дърво. От полуотворената му уста излизаше хрипливо и тежко дишане; завивката от сиво платно се повдигаше върху гърдите му при всяко вдишване.

Зетят промълви след дълго мълчание:

— Щом му е дошло времето, трябва да го оставим да свърши. Нищо не можем да направим. Все пак обърква ни работата със зеленчука, че времето е хубаво и трябва да се прекопава утре.

Жена му се разтревожи от думите му. Тя помисли няколко мига, след това каза:

— И без туй, като се помине, не ще го погребем по-рано от събота. Ще имаш време утре за зеленчука.

Селянинът размисли известно време, после каза:

— Да, но кой ще ходи утре да кани за погребението; та на мен ще са ми нужни цели пет-шест часа, за да обходя всички от Турвил до Мането.

След като помисли две-три минути, жената промълви:

— Часът е едва три, можеш да започнеш обиколката си и привечер ще свършиш с всички откъм Турвил. Можеш да кажеш, че уж вече се е поминал, щом като няма да се оправи.

Мъжът постоя няколко мига объркан, като претегляше последствията и предимствата на това предложение. Най-сетне каза:

— Тъй и ще направя, отивам.

Беше вече тръгнал да излиза, но се върна и след известно колебание каза:

— Понеже и без туй нямаш никаква друга работа, обрули ябълки за печене, а след това направи четири дузини сладки за тези, които ще дойдат на погребението, защото ще трябва да се подкрепим. Запали пещта с онзи сноп дърва, който е под сайванта до пресата. Те са сухи.

И той излезе от стаята, влезе отново в кухнята, отвори бюфета, взе оттам един трикилограмов хляб, отряза си внимателно от него един резен, събра в шепата си падналите върху полицата трохи и ги подхвърли в устата си, за да не се губи нищо. След това гребна с върха на ножа си малко осолено масло от дъното на тъмно пръстено гърне, намаза го на хляба и започна да дъвче бавно, както вършеше всичко.

Прекоси отново двора, умири кучето, защото пак беше почнало да джафка, излезе на пътя, който вървеше край неговия ров, и се отдалечи към Турвил.

Останала сама, жената се залови за работа. Откри нощвите и приготви тестото за сладките. Меси го дълго, като го обръщаше и преобръщаше, въртеше го, мачкаше го в го удряше. След това направи от него голяма жълто-бяла топка, която остави в ъгъла на масата.

Тогава отиде за ябълки и за да не нарани дървото с върлината, се покатери на него по малка стълба. Грижливо подбираше плодовете, като откъсваше само узрелите и ги слагаше в престилката си.

Откъм пътя я повика някакъв глас:

— Ей, госпожа Шико!

Тя се извърна. Беше един съсед, чичо Озим Фаве, кметът, който отиваше да тори нивите си, седнал с провесени крака в двуколката. Тя се извърна и отговори:

— Какво има, чичо Озим?

— А бащата къде е?

Тя извика:

— Той почти си е отишъл. Погребението ще бъде в събота, в седем часа, тъй като зеленчукът не чака.

Съседът отвърна:

— Добре. Добра сполука. Бъдете здрави.

Тя отговори на неговата любезност:

— Благодаря и вие също.

След това започна да бере ябълки.

Щом се прибра, веднага отиде да види баща си, очаквайки да го намери умрял. Но понеже още от вратата дочу равномерното му и шумно хъркане, сметна за излишно да се приближи до леглото, за да не губи време; зае се да приготви сладките.

Обвиваше плодовете един по един в тънко разточен лист тесто, след това ги нареждаше по края на масата. Когато приготви четиридесет и осем топки, наредени по дванадесет във всеки ред, помисли, че е време да приготви вечерята и закачи гърнето с картофи на огнището; реши да не пали пещта днес, понеже имаше време на другия ден да привърши с приготовленията си.