Ги Мопасан - Нормандска шега

— Кво ти стана?

Селеста, която се беше повалила на земята между двете ведра, отвърна, като криеше лице в престилката си:

— Много ме тегли. Не мога повече.

Майката запита за трети път:

— Кажи де, кво ти стана?

Дъщерята простена:

— Мисля, че съм бременна.

И зарида.

Старата също остави ведрата на земята, толкова смаяна, че не знаеше какво да каже. Най-сетне изговори, като се запъваше:

— Ти… ти… Бременна ли си, кучко недна? Как така?

Маливоаровци бяха богати чифликчии, хора заможни, важни, почитани, хитри и влиятелни.

Селеста заекна:

— Да, мисля, че наистина е тъй.

Майката, поразена, гледаше дъщеря си, която плачеше, строполила се пред краката й, и изведнъж попита:

— Бременна ли си? Бременна ли си? Къде пипна тая беля, мръснице?

И Селеста, тресейки се от вълнение, прошепна:

— Мисля, че в колата на Полит.

Старата се мъчеше да разбере, мъчеше се да отгатне, да узнае кой беше навлякъл тази беда на дъщеря й. Ако беше някой богат и от добро семейство момък, щяха да оправят някак работата. Тогава това щеше да бъде полубеда; Селеста не беше първата, на която се случваше подобно нещо; но все пак неприятно беше заради положението им и хорските приказки.

Тя поде:

— И кой ти направи това, мръснице?

Селеста, решена да разправи всичко, измънка:

— Мисля, че Полит.

Тогава стрина Маливоар, обезумяла от гняв, се нахвърли върху дъщеря си и започна да я бие с такова настървение, че бонето й дори падна.

Тя я удряше силно с юмруци по главата, по гърба, навсякъде; а Селеста, проснала се съвсем между двете ведра, които я предпазваха малко, криеше само лицето си с ръце.

Всички крави бяха спрели да пасат от изненада, бяха се извърнали и ги гледаха с големите си широко отворени очи. Най-крайната проточи муцуната си към двете жени и измуча.

След като удря, докато се задъха, стрина Маливоар, запъхтяна, спря да бие дъщеря си; и като дойде малко на себе си, опита се да си даде ясна сметка за положението:

— Полит ли! Боже господи, как е възможно това! Как можа с един кочияш на дилижанс! Ума ли си загуби, какво! Сигурно ти е направил някаква магия, нехранимайкото му с нехранимайко!

Селеста, която все още лежеше на земята, измърмори, забила лице в праха:

— Не плащах за колата.

И тогава старата нормандка разбра всичко.

Всяка седмица в сряда и събота Селеста носеше в близкия град продуктите от чифлика — птици, сметана и яйца.

Тя тръгваше още в седем часа с две големи кошници, в едната — млечните продукти, а в другата — птиците; излизаше на шосето и чакаше пощенската кола от Ивто.

Поставяше товара си на земята и сядаше в крайпътната канавка, а в това време кокошките с късите си и остри човки и патките с широките си и плоски човки провираха глави през върбовите пръчки и пулеха кръглите си, глупави и удивени очи.

Каруцата, някакъв жълт сандък, покрита с черна кожа, пристигаше скоро, като подмяташе задницата си в такт с неравния тръс на една бяла кранта.

И Полит, кочияшът, пълен и весел момък вече с коремче, макар че беше млад, толкова изпечен от слънцето, обгорял от ветровете, заливан от проливни дъждове и зачервен от ракията, че лицето и вратът му бяха добили керемиден цвят, извикваше отдалеч, като плющеше с камшика си:

— Добър ден, госпожице Селеста. Как е здравето?

Тя му подаваше една след друга кошниците си, които той нагласяваше върху покрива, и след това девойката се качваше в колата, като повдигаше високо крак, за да достигне стъпалото, показвайки здравите си прасци, обути в сини чорапи.

И всеки път Полит подхвърляше една и съща шега:

— Брей, никак не са отслабнали!

А тя се смееше, намирайки това забавно.

После кочияшът изкрещяваше едно: „Дий, конче!“, и мършавият кон тръгваше отново на път. Тогава Селеста изваждаше от дъното на джоба портмонето си, измъкваше бавно от него десет су — шест за нея и четири за кошниците — и ги подаваше на Полит през рамото му. Момъкът ги вземаше и казваше:

— Е, и днеска ли няма да имаме забавление, а?

И се смееше от сърце, като се извръщаше към девойката, за да може да вижда по-добре.

Сърцето я болеше просто да дава всеки път половин франк за три километра. Особено пък когато нямаше дребни, тя изпитваше още по-голяма мъка — едва се решаваше да подаде цяла сребърна монета.

И веднъж, тъкмо когато се готвеше да плати, девойката попита:

— На такава редовна клиентка като мен не би ли трябвало да вземате само шест су, а?

Той започна да се смее: