Ги Мопасан - Нормандска шега

Жените влизаха вътре да погледат умиращия. Те се кръстеха пред леглото, измърморваха някаква молитва и излизаха. Мъжете, които тази гледка привличаше много по-малко, хвърляха по един поглед през отворения прозорец.

Госпожа Шико разказваше за агонията:

— Вече два дни е все тъй, ни по-добре, ни по-зле, ни напред, ни назад! Хърка, ще рече човек, че е някаква помпа, останала без вода.

След като всички гости видяха агонизиращия, помислиха и за закуската и понеже поканените бяха много и не можеха да се поберат в кухнята, извадиха масата пред вратата.

Поставени в две големи блюда, четирите дузини сладки, златисти и апетитни, привличаха погледите. Всеки протягаше ръка, за да вземе своя дял, страхувайки се, че няма да има достатъчно. Но накрая четири сладки останаха.

Чичо Шико продума с пълна уста:

— Ако ни видеше бащата, щеше да му стане криво. Той ги обичаше много приживе.

Един пълен жизнерадостен селяк каза:

— Няма да може да си хапва повече. Всеки по реда си.

Това разсъждение никак не натъжи гостите, то дори ги развесели. Наистина сега беше техен ред да ядат сладки.

Госпожа Шико, ядосана от направените разходи, слизаше непрекъснато до избата, за да точи ябълково вино. Оканиците идваха една след друга и веднага се изпразваха. Сега гостите се смееха, говореха високо и започваха да крещят, както се крещи на гуляй.

Изведнаж една стара селянка, която беше останала до леглото на умиращия, задържана от някакъв особен, примесен със силно любопитство страх от това, което скоро щеше да й се случи и на нея самата, се появи на прозореца и извика с пронизителен глас:

— Помина се! Помина се!

Всички млъкнаха. Жените пъргаво наставаха, за да отидат да видят.

Действително старецът беше умрял. Не хъркаше вече. Мъжете се поглеждаха, свеждаха очи, чувствуваха се неловко. Не бяха още сдъвкали сладките. Ех, намери кога да умре тоя дъртак!

Сега съпрузите Шико не плачеха вече. Всичко беше свършено и те се бяха успокоили. Повтаряха непрекъснато:

— Знаехме си, че не можеше да продължи дълго. Ако само се беше решил тази нощ, нямаше да имаме всички тези неприятности.

Все едно, нали се беше свършило. Щяха да го погребат в понеделник и туй то — отново щяха да си хапнат сладки по случая.

Поканените се разотидоха, като разговаряха за случката, доволни все пак, че бяха видели всичко и че си бяха похапнали.

Когато мъжът и жената останаха съвсем сами, между четири очи, тя каза с изкривено от яд лице:

— Значи трябва отново да се изпекат четири дузини сладки! Ех, ако само се беше решил тази нощ!

А мъжът, по-примирен, отвърна:

— Нищо, нали няма да е всеки ден я!

Вдовицата на Паоло Саверини живееше заедно със синя си в малка бедна къщурка на крепостния насип на Бонифацио. Градът, разположен върху едно издадено разклонение на планината, на места дори надвиснал над самото море, гледа през осеяния с подводни скали пролив към по-ниския бряг на. Сардиния. В самото подножие на града, от другата му страна, обгръщайки го почти изцяло, едно врязване на морето в скалистия бряг, приличащо на гигантски коридор, служи за пристанище; и по този воден коридор, след дълго криволичене, между двете му отвесни стени, малките италиански и сардински рибарски кораби, а всеки петнадесет дни и старият пухтящ рейсов параход от Аячио хвърлят котва почти до самите къщи.

Струпаните нагъсто къщи се открояват върху бялата планина като още по-бяло петно. Кацнали върху тези скали, извисяващи над страшната теснина, където сякаш никой кораб не би дръзнал да навлезе, те приличат на гнезда на диви птици. Вятърът безспирно измъчва морето, измъчва голия, разяден от него и едва покрит с храсти бряг; той нахълтва в протока, опустошавайки бреговете му. Ивиците белезникава пяна, закачени о тъмните издатини на безбройните подводни скали, които прорязват навред вълните, приличат на парчета от разкъсани платна, плуващи и мятащи се върху водната повърхност.

Къщата на вдовицата Саверини, прилепнала до самия край на отвесния бряг, гледаше с трите си прозорци към този див и безрадостен простор.

Вдовицата живееше тук сама със сина си Антоан и кучката Семиянта, едро и мършаво животно, с дълга и твърда козина, от породата на овчарските кучета. Младежът ходеше с нея на лов.

Една вечер след някаква свада Антоан Саверини бе убит подло с удар с нож от Никола Раволати, който още същата нощ избяга в Сардиния.