Ги Мопасан - Нормандска шега

Един петнадесетгодишен хлапак, на име Изидор Кювал, наричан по-просто само Зидор, се грижеше за този инвалид — през зимата му даваше дажбата от сено и овес, а през лятото трябваше да отива по четири пъти на ден на ливадата да премества кола, за който го връзваха, за да има винаги прясна трева за коня.

Почти схванатото животно повдигаше с мъка натежалите си крака, надебелени в коленете и подути над копитата. Козината му, която вече не виждаше никога чесало, приличаше на бели коси, а извънредно дългите му клепки придаваха на очите му тъжно изражение.

Когато отвеждаше коня на пасбището, Зидор трябваше да го тегли постоянно, защото животното вървеше съвсем бавно; хлапакът крачеше наведен, задъхан, проклинаше го и се ядосваше, че трябва да се грижи за тази стара кранта.

Ратаите, като виждаха какъв яд изпитва хлапакът към Коко, се забавляваха с това и говореха постоянно за коня на Зидор, за да дразнят момчето. Другарите му се шегуваха с него. В селото го наричаха Коко-Зидор.

Ратайчето беснееше и постепенно в него се породи желание да си отмъсти на коня. То беше мършаво, дългокрако момче, много мръсно, с червеникави, гъсти, твърди и щръкнали коси. Имаше глупав вид, говореше със заекване, думите излизаха неимоверно трудно от устата му, сякаш мислите му не можеха да се образуват в грубото му и тъмно съзнание.

То отдавна се чудеше защо още държат Коко и се възмущаваше, че за това безполезно животно се пилееше храна. Щом като Коко не вършеше вече никаква работа, струваше му се несправедливо да го хранят, струваше му се възмутително да се хаби овесът — овесът, който беше толкова скъп — за тази схваната кранта.

И често пъти въпреки нареждането на чичо Люкас хлапакът намаляваше храната на коня, като му даваше само половин дажба овес и пестеше от сеното и от сламата за постилка. В тъмното му детинско съзнание растеше омраза — омразата на алчен селянин, на лукав, свиреп, груб и подъл селянин.

Когато настъпи пак лятото, Зидор трябваше отново да ходи на ливадата, за да „развежда“ животното. Мястото беше далеч. Хлапакът от ден на ден все повече се разяряваше, тръгваше всяка сутрин с тежки крачки през житата. Хората, които работеха на полето, му подвикваха подигравателно:

— Ей, Зидор, много здраве на Коко от мен.

Момчето не отговаряше нищо, но когато минеше край някой плет, то отчупваше една пръчка и щом преместеше кола, изчакваше, докато конят почне отново да пасе — после се промъкваше предателски зад него и го шибаше по долната част на краката. Животното се мъчеше да побегне, да рита, да избегне ударите и изпънало въжето, обикаляше около кола си, сякаш се намираше в затворен манеж. А момчето продължаваше да го удря яростно, ожесточено, като тичаше зад него със стиснати от гняв зъби.

След това то си тръгваше бавно, без да се извръща, а конят, чиито ребра се издуваха и спадаха, задъхан от тичането, го следеше със старческите си очи. Той навеждаше отново костеливата си бяла глава към тревата едва когато синята блуза на селянчето изчезнеше в далечината.

Тъй като нощите бяха топли, сега оставяха Коко да нощува на открито там, до самия край на дола, зад гората. Единствен Зидор отиваше да го наглежда.

Момчето се забавляваше още и като замерваше коня с камъни. То сядаше на десетина крачки от него върху някоя купчинка земя, обрасла с трева, и прекарваше тъй около половин час, като запращаше от време на време някой остър камък по крантата, която, вързана за кола, стоеше и гледаше непрекъснато своя неприятел, без да посмее да пасе, докато той не си тръгнеше.

Но в главата на ратайчето се въртеше постоянно мисълта: „Защо да се храни този кон, който не върши вече нищо?“ Струваше му се, че тази жалка кранта крадеше от храната на другите, крадеше имота на хората, божиите блага, крадеше дори самия него, Зидор, който работеше.

Тогава всеки ден малко по малко, като преместваше кола с въжето, хлапакът започна да намалява площта на ивицата, която конят опасваше.

Животното гладуваше, слабееше, чезнеше. Твърде слабо, за да скъса въжето си, то протягаше муцуната си към високата зелена и лъскава трева, която беше толкова наблизо и чийто лъх чувствуваше, без обаче да може да я достигне.

Но ето че една сутрин на Зидор му хрумна една мисъл — да не премества повече кола на Коко. Дотегнало му беше да отива толкова далеч заради този скелет.

Но все пак този ден хлапакът дойде, за да се наслаждава на отмъщението си. Разтревоженото животно го гледаше. Този път той не го би. Разхождаше се около него с ръце в джобовете. Престори се дори, че го отвежда на друго място, но заби кола точно в същата дупка и си тръгна, възхитен от хрумването си.