Ги Мопасан - Нормандска шега

Тя отговори, без да се учудва и без да се сърди:

— Отишли са да пият, за да отпразнуват случая.

Обичаят бил такъв. Тогава си спомних за моите десет франка, с които трябваше да се платят църковните разноски и с които сега вероятно щяха да платят пиенето.

Изпратих бульон на майката и наредих да напалят добре огнището в стаята й. Бях разтревожен и вбесен и си казах, че ще изгоня тези диваци, с ужас се питах какво ще стане с клетото детенце.

В шест часа вечерта те още не се бяха завърнали.

Заповядах на моя прислужник да ги чака и си легнах.

Заспах веднага, тъй като аз спя като истински моряк.

Рано сутринта ме събуди прислужникът ми, който носеше топла вода за бръснене.

Едва отворил очи, запитах:

— А какво стана с Керандек?

Прислужникът се поколеба, после измънка:

— О, господине, прибра се след полунощ пиян като свиня и високата Кермаган, и бабата също. Мисля, че са спали в някакъв ров и дори не забелязали, че малкото умряло.

Станах с един скок и изревах:

— Нима детето е умряло!

— Да, господине. Отнесоха го при майката Керандек. Когато го видя, тя започна да плаче; тогава й дадоха да пие, за да се утеши.

— Как, дадоха й да пие ли?

— Да, господине. Но аз узнах това едва тази сутрин, преди малко. И понеже Керандек нямаше вече нито ракия, нито пари, взе спирта от лампата, която вие му подарихте, и четиримата седнаха и изпиха цялото шише. А сега. Керандек, майката, е много болна.

Облякох се набързо, грабнах бастуна си, решен да пребия тези човекоподобни зверове, и се отправих тичешком към моя градинар.

Родилката, замаяна от изпития натурален спирт, агонизираше до посинелия труп на детето си.

Керандек, бабата и стрина Кермаган хъркаха на пода.

Опитах се да дам помощ на жената, но тя умря към обед.

Старият лекар беше замълчал. Той взе пак бутилката, наля си още една чашка и като погледна отново златистата течност срещу светлината, която я превръщаше сякаш в разтопен топаз, погълна наведнъж коварното и топло питие.

Залата на мировия съд в Горжвил е пълна със селяни, които, застанали неподвижно край стените, чакат откриването на заседанието.

Сред тях има високи и ниски, червендалести дебеланковци и мършави селяци, издялани сякаш от ябълков пън. Поставили са на пода кошниците си и стоят мълчаливи, спокойни, замислени за работите си. Донесли са със себе си миризма на обор и на пот, на вкиснато мляко и тор. Под белия таван бръмчат мухи. През отворената врата се чува кукуригането на петлите.

Върху нещо като подиум е поставена дълга маса, покрита със зелено сукно. На левия й край седи сбръчкан стар човек и пише нещо. На десния и край един стражар, седнал изпъчен на стола си, зяпа във въздуха. На голата стена е поставено голямо дървено разпятие, на което Христос, сгърчен в мъчителна поза, сякаш изтърпява отново своето вечно страдание за благото на тези вонящи на животно диваци!

Най-сетне господин мировият съдия влиза. Той е червендалест, с голям корем; широката черна съдийска тога се тресе от бързите стъпки на дебелия човек; той сяда, поставя съдийската си шапка на масата и оглежда присъствуващите с израз на дълбоко презрение.

Съдията е провинциален любител на литературата, книжовник от окръжна величина, един от тези, които превеждат Хораций, умеят да се наслаждават на стихчетата на Волтер и знаят наизуст Вер-Вер, както и неприличните стихотворения на Парни.

— Хайде, господин Потел — произнася той, — призовете страните.

След това, усмихвайки се, промърморва:

— Quidquid tentabam dicere versus erat. 19 19 Каквото и да се опитвах да кажа, излизаше стих (лат.). — Б.пр.

Тогава секретарят на съда повдига плешивата си глава и изломотва с неразбираем глас:

— Госпожа Виктоар Баскюл срещу Изидор Патюрон.

Приближава се огромна жена, тя е от онези селски дами, дама от дълбоката провинция, с шапка, окичена с панделки, с ланец на часовника, провиснал през целия й корем, с пръстени по ръцете и с блестящи като запалени свещи къдри около ушите.

Мировият съдия я поздравява бегло като позната, с поглед, в който прозира насмешка, и казва:

— Госпожа Баскюл, изложете вашата жалба.

Противната страна е застанала точно насреща. Тя се състои от трима души. В средата стои млад, двадесет и пет годишен селянин, с червени като мак и кръгли като ябълка бузи. Вдясно от него е съвсем младата му жена; тя е слаба, дребна, прилича на кайенска кокошка, има тясна и плоска глава, увенчана с розово боне като с кокоши гребен. Очите й са кръгли, учудени и гневни; тя гледа встрани както домашните птици. Вляво от момъка е застанал баща му, прегърбен стар човек, чието изкривено тяло се губи в колосаната му блуза като под камбана.