Ги Мопасан - Нормандска шега

И наистина два дни по-късно тръгнахме за Каньото. Сигурно бихте се смели, ако можехте да ни видите отнякъде. Пътувахме в една странна по външност ловна кола, „построена“ някога по нареждане на баща ми. „Построявам“ е единствената дума, която мога да употребя, когато говоря за този пътуващ паметник или по-скоро за това земетресение на колела. В нея има всичко: сандъци за хранителни припаси, сандъци за оръжието, сандъци за куфарите, сандъци с решетки за кучетата. Всичко е под покрив, с изключение на хората, които стоят накацали по седалки с перила, високи колкото триетажна къща, и носени от четири гигантски колела. Всеки стига догоре, както може, служи си с ръце и крака, а при случай дори и със зъби, тъй като никаква стълбичка не улеснява достъпа към върха на тази постройка.

И тъй, двамата д’Оржмоловци и аз се изкачваме по тази планина, навлечени в лапландски одеяния. Облечени сме в овчи кожуси, над панталоните сме обули огромни вълнени чорапи, а върху тях сме сложили и гетри. Шапките ни са от черна кожа, а ръкавиците ни от бяла.

Когато най-сетне се настанихме, моят слуга Жан ни подхвърли трите пинчера 20 20 Пинчер — порода ловни кучета с дълги тела и къси крака. — Б.пр. — Пиф, Паф и Мусташ. Пиф е на Симон, Паф — на Гаспар; а Мусташ — мой. Те приличат на малки крокодили, покрити с косми. Дълги са, ниски, извити, с криви крака и са толкова космати, че изглеждат като малки жълти храсти. Черните им очи едва се забелязват изпод надвисналите вежди, а белите им зъби са закрити от брадите им. Никога не ги затваряме в пътуващите кучешки къщурки на колата. Всеки от нас поставя кучето си под собствените си крака, за да се топли.

И ето ни на път, раздрусвани страхотно. Беше мразовито, здравата мразовито. Чувствувахме се доволни. Пристигнахме към пет часа. Чифликчията, чичо Пико, ни чакаше пред вратата. Той също е здравеняк — не е висок, но е пълен, набит, як като булдог, хитър като лисица, винаги усмихнат, винаги доволен и способен да превръща всичко в пари.

Сезонът на бекасите е голям празник за него.

Чифликът е стара просторна постройка сред двор, изпълнен с ябълкови дървета и обграден от четири реда буки, които през цялата година воюват с морския вятър.

Влизаме в кухнята, където в наша чест пламти хубав огън.

Нашата маса е поставена точно срещу високото огнище, където над ярките пламъци се пече и се върти на ръжена голямо пиле, чиято тлъстина капе в една пръстена паница.

Чифликчийката идва да ни поздрави. Тя е висока, мълчалива и много учтива жена, изцяло погълната от грижите за домакинството, с глава, пълна със сметки и цифри — цени на зърнени храни, на домашни птици, на овце, на говеда. Тя е жена, обичаща реда, стегната и строга, и се ползува с голямо уважение в околността.

В дъното на помещението се намира голяма маса, около която след малко ще насядат всякакъв вид ратаи — каруцари, орачи, коняри, слугини, овчари; всички тези хора ще ядат мълчаливо под зоркото око на стопанката и ще ни гледат как вечеряме с чичо Пико, който ще разказва разни шеги, за да ни разсмее. След това, когато всички работници се нахранят, госпожа Пико ще хапне набързо, седнала сама на края на масата, скромната си вечеря, надзиравайки същевременно слугинята.

В обикновени дни тя се храни заедно с всички.

Ние тримата, д’Оржмоловци и аз, лягаме да спим заедно в бяла, съвсем гола, варосана стая, където има само три легла, три стола и три легена.

Гаспар се събужда винаги пръв и изсвирва с ловния рог оглушителна утринна заря. За половин час всички сме готови и тръгваме заедно с чичо Пико, който ловува с нас.

Чичо Пико е по-разположен към мен, отколкото към своите господари. Защо ли? Вероятно защото не съм му господар. И тъй, ние двамата навлизаме в гората отдясно, а двамата братя ще атакуват отляво. Симон е поел командуването на кучетата, които тегли след себе си, вързани и трите заедно с една връв.

Да, ние сме тръгнали на лов не за бекаси, а за зайци. Убедени сме, че бекасите не трябва да се търсят, а да се намерят. Натъкваш се на тях и ги застрелваш, това е всичко. Когато си поставиш за цел да ги намериш, никога не успяваш да ги откриеш. Колко приятно и интересно е наистина да чуеш в свежия утринен въздух краткия гърмеж на пушката, а след това гръмкия рев на Гаспар, който изпълва цялото пространство: „Бекас! Остана на място!“

Но аз съм хитрец. Когато убия някой бекас, извиквам: „Заек!“, и тържеството ми е двойно по-голямо, когато на обед започнем да вадим дивеча от ловните чанти.