Ги Мопасан - Нормандска шега

Братовчед ми потъркваше ръце и говореше:

— Никога не съм виждал подобен мраз, имаме вече дванадесет градуса под нулата в шест часа вечерта.

Хвърлих се в леглото си веднага след ядене и заспах при светлината на голям огън, който гореше в камината.

Събудиха ме, когато биеше три часът. Метнах на гърба си на свой ред една овнешка кожа и намерих братовчед си Шарл, покрит с меча кожа. След като всеки от нас изгълта по две чаши горещо кафе, последвано от две чаши истинско шампанско, тръгнахме, придружени от пазача и нашите кучета Плонжон и Пиеро.

Още при първите крачки навън почувствувах, че замръзвам до костите. Беше една от ония нощи, когато земята изглежда мъртва от студ. Заледеният въздух става устойчив, осезаем и действува много лошо; никакъв полъх не го раздвижва; той е сгъстен, неподвижен; хапе, пронизва, изсушава, убива дърветата, растенията, насекомите, дори и малките птички, които падат от клоните върху коравата земя и стават твърди като нея под прегръдката на студа.

Луната, станала съвсем малка, наклонена изцяло встрани, бледа, изглеждаше премаляла всред пространството, така слаба, като че ли не можеше да си отиде и стоеше там високо, запряна също, парализирана от суровостта на небето. Тя разливаше над света студена, тъжна светлина, умираща, бледа светлина, която отправя към земята всеки месец в края на своето възкресение.

Вървяхме рамо до рамо Шарл и аз, превили гърбове, с ръце в джобовете и пушки под мишници. Обущата ни, обвити с вълнен плат, за да можем да вървим, без да се плъзгаме по замръзналата река, не правеха никакъв шум; и аз гледах бялата пара от дишането на кучетата.

Скоро стигнахме на брега на блатото и тръгнахме из една от алеите всред сухите тръстики, която водеше през ниската растителност.

Лактите ни, докосвайки дългите като ивици листа, правеха лек шум, който се носеше и след нас; и аз се почувствувах замаян както никога от силното и особено вълнение, което пораждат в мене блатата. Това блато беше мъртво, мъртво от студ и ние вървяхме върху него всред безброй изсъхнали тръстики.

Изведнъж при един завой забелязах ледената колиба, която бяха построили, за да се подслоним. Влязох вътре и тъй като трябваше да чакаме още около един час събуждането на скитащите птици, аз се завих с моята покривка и се опитах да се стопля.

Тогава, легнал по гръб, започнах да гледам през смътно-прозрачните стени на тази полярна къща безформената луна, която имаше четири рога.

Обаче студът на замръзналото блато, студът на тези стени, студът, паднал от небосвода, ме прониза бързо и толкова ужасно, че започнах да кашлям.

Братовчед ми Шарл започна да се безпокои.

— Толкова по-зле, ако не убием много нещо днес — каза той, — но не искам да хванеш хрема; ще накладем огън.

И той заповяда на пазача да насече тръстики.

Натрупаха купчина тръстики в средата на колибата с отвор на върха, за да излиза пушекът; и когато червеният пламък полази по светлите кристални прегради, те започнаха да се топят бавно, едва-едва, като че ли тези камъни от лед се изпотяваха. Шарл, който стоеше навън, ме извика:

— Ела да видиш!

Излязох и замрях от изненада. Нашата колиба, във форма на конус, приличаше на чудовищен диамант в сърцето на огъня, изникнал изведнъж над замръзналата вода на блатото. И вътре се виждаха две фантастични фигури — нашите кучета, които се грееха.

Но някакъв особен крясък, сподавен и блуждаещ, се разнесе над главите ни. Светлината на нашето огнище разбуждаше дивите патици.

Нищо не можеше да ме развълнува така, както този пръв вик на живо същество, който не се вижда откъде идва в се носи из мрачния въздух бързо и далече още преди да се появи на хоризонта първата светлина на зимния ден. Стори ми се в този леден утринен час, че пробягващият вик, отнесен от перата на птица, е въздишка на човешката душа!

Шарл каза:

— Загасете огъня. Ето зората.

Наистина небето започна да побледнява и групите патици се влачеха като дълги, бързи петна, които скоро изчезваха на небосвода.

Светлина блесна в нощта. Шарл току-що беше стрелял, и двете кучета се втурнаха.

Тогава всяка минута ту той, ту аз се прицелвахме живо, щом над тръстиките се появеше сянката на някое хвърчащо ято. А Пиеро и Плонжон, задъхани и радостни, ни донасяха окървавените жертви, чиито очи понякога ни гледаха още.

Денят беше дошъл, ясен, синкав ден, слънцето изгряваше далеч в равнината и ние мислехме да си отиваме, когато две птици с изпънати шии и обтегнати криле се плъзнаха бързо над главите ни. Стрелях. Едната от тях падна почти в краката ми. Беше патица със сребрист корем. Тогава в пространството над мене изкряска глас, птичи глас. Това беше къса, повтаряща се, сърцераздирателна жалба; и птицата, малката пощадена птица започна да се вие в небесната синевина над нас, гледайки своята мъртва другарка, която държах в ръце.