Дейвид Морел - Братството на розата

— Наистина в това има смисъл — обади се директорът. — Твърде много смисъл. Руснаците знаят, че бихме хвърлили вината върху тях. Ако те искаха да се намесят, биха скрили следите си. Щяха да бъдат по-умни.

— Тогава кой по дяволите го е направил? ФБР намери ръката на Андрю на половин миля от развалините. Искам да се добера до някого. Кажете ми кой. Кадафи? Кастро?

— Не мисля — каза директорът.

— Ние го направихме — промълви Елиът. Той бе мълчал досега, дебнейки подходящ момент.

Президентът се извърна рязко към него:

— Ние какво?

— Непряко. Един от нашите хора. Естествено, не му беше възложено.

— За бога, надявам се, че не!

— Случайно открихме — продължи Елиът.

Директорът, който беше началник на Елиът, се втренчи в него възмутено:

— И не ми казахте?

— Нямах възможност. Научих за това непосредствено преди срещата. Наблюдавахме мъжа няколко месеца. Той провали няколко задачи. Поведението му е непредсказуемо. Мислехме да го освободим. Три седмици преди експлозията се изплъзна от погледа ни. Днес отново се появи. Успяхме да проследим движенията му. Можем да считаме, че е бил на мястото по време на взрива.

Лицето на президента пребледня.

— Продължавайте.

— Той е под наблюдение в Атлантик Сити. Изглежда има много пари. Губи на Блекджак.

— Откъде има средства? — запита президентът с присвити очи.

— Той е евреин. Мосад ни помогна да го обучим. Той се би във войната им през октомври седемдесет и трета. Има вкус към скъпи удоволствия, които не би могъл да си позволи, ако ние го освободим. Предполагаме, че израелците са му платили за това.

— В това наистина има смисъл — продума директорът неохотно.

Президентът сви юмрук.

— Но можете ли да го докажете? Можете ли да ми предоставите нещо, за да се вдигне шум в Тел Авив?

— Ще говоря с него. Има начини да се подбуди разговор.

— И после. Имаме ли похвати да се справяме с двойни агенти?

Уклончивият израз на президента накара Елиът отново да се замисли дали президентът знае, че лентите от Овалния кабинет се презаписват.

Елиът кимна тактично.

— Вярвам, че ще ги приложите — каза президентът. — Не че има значение, но за мое сведение, как се казва този човек?

Когато напусна ресторанта на казиното, Сол видя в тълпата мъж с разцепена буза и мустаци. Човекът веднага се обърна и се запъти в противоположната посока. Не, това не може да бъде! В гръб изглеждаше също така хилав. Прическата и цвета на косата му бяха същите като на мъжа, с когото Сол говори в Балтимор и който му бе помагал.

Мускулите на Сол се стегнаха. Сигурно греши. След като групите се разформироват, никога не изпращаха двама мъже да се крият на едно и също място. Когато се успокои, Сол си помисли: „Тръгни след него и го огледай още веднъж. Провери го!“

Мъжът се беше слял с тълпата, която излизаше през вратата. Сол се бутна в две жени и премина през редицата от тракащи телефонни автомати. Припомни си момента, в който видя мъжа и тази внезапна смяна на посоката, сякаш беше забравил нещо. Може би… Но дали се беше обърнал, защото не искаше Сол да го познае?

Сол сграбчи вратата и я отвори. Видя театъра слабо осветен и пуст. Представлението нямаше да започне до няколко часа. Масите бяха празни, завесите спуснати.

Десният край на завесата потрепваше. Сол се спусна по луксозното стълбище. Достигна до най-долните маси и долепен до ръба на сцената се промъкна към десния край на завесата. Ругаеше се, че бе оставил автоматичния си пистолет в стаята. Просто нямаше избор. Най-бързият начин да привлечеш внимание в Атлантик сити е да носиш оръжие, без значение колко добре си го скрил.

Завесата спря да мърда. Той се вдърви при хлопването на някаква врата вдясно, близо до масите, по-долу от светлините на изходите. Влезе сервитьор с куп покривки. Той погледна Сол с кривогледите си очи и повдигна рамене:

— Какво правите тук?

Отново рядко стечение на обстоятелствата. Друг вариант на случая с чистачката, която влезе в стаята най-неочаквано.

Сол съобрази — хвърли се на пода и се претъркули зад тежката завеса.

— Хей! — чу приглушения вик на сервитьора оттатък завесата.

Той не му обърна внимание и продължи да се търкаля. Сви се на земята, готов да скочи зад голямото пиано.

Светлината беше слаба, по сцената падаха сенки. Очите му привикнаха с полумрака. Виждаха се барабани, китари, микрофони, музикални стативи. Сол запълзя към десния край на сцената. Пролуката между ъгловите прегради го отведе до маса, стол, закачалка с костюми, стена с лостове и електрически ключове. Там нямаше никой.