Дейвид Морел - Братството на розата

— Да. Но — намръщи се Елиът — съвършенство никога не може да се достигне.

— Почти го бях достигнал. Преди година. Не разбирам какво се случи. — Но все пак подозираше нещо. Той беше висок сто и осемдесет сантиметра и тежеше осемдесет килограма, само мускули. Но беше и тридесет и седем годишен. „Остарявам“ — мислеше си той. — Трябва да се откажа. Не говоря само за тази операция. Преди това и други две свършиха зле.

— Отново рядък шанс — каза Елиът. — Четох докладите. Няма за какво да те обвиняваме.

— Ти ме толерираш.

— Заради приятелството ни ли? — поклати глава Елиът. — Не е вярно. Никога не съм си позволявал то да ме разколебае. Но понякога в провалите има и нещо добро. Може да ни накара да сме по-усърдни.

Той извади две листчета от вътрешния джоб на сакото си.

Сол прочете чисто написания на ръка текст на първото. Телефонен номер. Запомни го. Елиът му показа втория лист. Инструкции, шест имена, дата и адрес. Сол кимна.

Елиът прибра листите. Взе палтото, шапката си и напусна храма, за да прекоси предверието на път към мъжката тоалетна. Тридесет секунди по-късно Сол чу шума на водата. Той реши, че Елиът е изгорил листите и прикрил пепелта. Дори да подслушваха храма, от разговора им не можеше да се разбере съдържанието на бележките.

Елиът се върна и облече палтото си.

— Ще изляза отзад.

— Не, почакай. Толкова бързо ли? Надявах се да поговорим.

— Добре, но когато си свършиш работата.

— Как са цветята ти?

— Не просто цветя. Рози! — Елиът размаха пръст срещу него сякаш го заплашваше. — След всичките тези години ти все още се заяждаш и ги наричаш цветя.

Сол се ухили.

— Точно така — каза Елиът. — Развъдих интересен вид рози. Сини. Никога не е имало рози с такъв цвят. Когато дойдеш, ще ти ги покажа.

— Чакам с нетърпение.

Те топло се прегърнаха.

— Ако за теб има значение, работата, която ще вършиш е предназначена да защитава всичко това — каза Елиът и посочи към храма. — И още нещо — бръкна в джоба на палтото си и извади шоколадова пръчка.

Душата на Сол се сви, когато я взе. „Бейби Рут“. Детско умиление.

— Все още си спомняш.

— Винаги — Елиът погледна тъжно.

Сол болезнено преглътна, докато гледаше как Елиът излиза и се заслуша в ехото на рязко затворената врата. Според правилата той трябваше да изчака 10 минути и да излезе отпред. Загадъчната забележка на Елиът относно целта на възложената задача го притесняваше, но знаеше, че само нещо важно би принудило Елиът да не предава инструкциите по човек.

Сол решително стисна юмруци. Няма да се провали този път. Той, сиракът, нямаше да си позволи да разочарова единствения баща, когото някога е познавал.

Мустакатият мъж дъвчеше тютюн. Сол му обясни задачата. Разбира се, не използваха имена. Сол не го беше виждал преди, нямаше да го види и след това. Мъжът беше в спортно облекло. Имаше трапчинка на брадата. Избърса мустаците си със салфетка.

Балтимор. Три дни по-късно, 2.00 следобед. Мексиканският ресторант беше почти празен. Въпреки това те седнаха на маса в най-отдалечения ъгъл.

Мъжът запали цигара, изучавайки Сол.

— Ще се нуждаем от подкрепа.

— Може би — каза Сол.

— Знаеш правилата.

Сол кимна. Установен метод. Група от четиринадесет мъже, по-голямата част извършваха наблюденията, другите снабдяваха с екипировка, предаваха съобщения, осигуряваха алиби. Всеки от тях знаеше възможно най-малко за останалите. Всички изчезват час преди да се появят професионалистите. Ефективно. Сигурно.

— Добре — обърна се мъжът към Сол. — Това обаче са шест неща. По четиринадест мъже за подкрепа. Значи 84. Освен това може да организираме среща, да разгласим, да продаваме билети.

— Може би не — каза Сол.

— Така че имай ме предвид.

— Изходът е всички заедно — по едно и също време, на едно и също място.

— Кой знае кога ще е това? Може и цяла година да чакаме.

— Три седмици от днес.

Мъжът се загледа в цигарата си. Сол му каза къде. Другият си загаси цигарата.

— Продължавай — каза той.

— Можем да сведем наблюдението до минимум, за да сме сигурни, че и шестимата ще се появят на срещата.

— Възможно. Но все пак ще се нуждаем от комуникации. Някой друг трябва да намери стоката.

— Ти.

— Безспорно. Ще бъде трудно да я вкараме в сградата.

— Не е твой проблем.

— Така е добре. Не ми харесва обаче, че не е изпипана. Но ако така го искаш, то може да свършим работата и с двадесет човека.

— Прав си — каза Сол. — Така го искам.