Дейвид Морел: Братството на розата

— Вие добре ли сте? — попита мъжът. Сол кимна. — Постойте при него, докато доведа помощ — продължи той. — Ще се върна със снегоход след 15 минути.

Сол кимна отново.

— Вие направихте нещо необичайно — промълви мъжът. — Изчакайте. Ще се стоплите.

Той излезе и затвори вратата. Сол се подпря на стената и се свлече на земята. Вгледа се в стенещия скиор, чиито клепачи потрепваха.

— Дръж крака си неподвижен.

Мъжът болезнено потръпна и кимна:

— Благодаря.

Сол сви рамене.

Човекът изкриви лицето си от болка и каза:

— Голям гаф.

— Случва се.

— Не. Гадна работа.

Сол не разбра. Мъжът бълнуваше.

— Не видях в бурята — раненият го погледна смръщено, а слепоочията му пулсираха. — Проклятие.

Сол се заслуша в бурята. Скоро чу далечното боботене на снегорини.

— Идват.

— Били ли сте на ски в Аржентина?

Гърлото на Сол пресъхна. Бълнува? Едва ли.

— Веднъж. Кървеше ми носа.

— Аспирин…

— …лекува главоболие — отговори Сол, довършвайки паролата.

— В десет вечерта — изпъшка мъжът. — Проклета буря. Кой е очаквал, че всичко ще се изпорти?

Бученето се засили. Снегоринът спря пред заслона. Вратата рязко се отвори. Влязоха трима от ски-патрула.

— Добре ли сте? — обърна се единият мъж към Сол.

— Да. Но момчето бълнува.

Да се поддържа стереотип. Всеки ден Сол спазваше все същия режим. Появяваше се на описаните места в уговорено време. Осем и половина: закуска в кафенето на хотела. Половинчасова разходка, маршрутът неизменен. Двайсетминутно висене в една книжарница. Единадесет часа: по хълмовете, отново обичайният маршрут.

По две причини. Първо, ако някой поиска да се свърже с него, куриерът ще знае къде е по всяко време и би могъл да го засече. Въпреки че вече стана ясно как едно произшествие може да изложи на риск системата. Второ, ако Сол беше под наблюдение, маршрутът му беше така предвидим, че щеше да отегчи сянката, а това беше достатъчно, за да допусне грешка.

Днес повече от обикновено той трябваше да избегне подозренията. Помогна да отнесат ранения до линейката. Побъбри с хората от ски-патрула в станцията им, докато изчакваше удобен момент, за да се измъкне. Отиде в стаята си и смени ски-костюма си с джинси и пуловер. Пристигна в бара, в който ходеше всеки ден, в привичното време. Седна в задименото помещение и загледа анимационните филми на огромния телевизионен екран, като отпиваше кола на дребни глътки.

Както винаги в седем отиде да вечеря в ресторанта на хотела. В осем отиде да гледа филм на Бърт Рейнолдс с автомобилни преследвания. Беше гледал филма и преди и знаеше, че свършва в десет без петнайсет. Избра това кино заради телефонния автомат до мъжката тоалетна. Като се убеди, че салонът е празен, постави монетата в телефона. Набра номера, който помнеше наизуст, точно в десет часа, така както го беше инструктирал мъжът на склона.

Дрезгав мъжки глас съобщаваше баскетболни резултати. Сол не обърна внимание на имената на отборите. Той се интересуваше само от номерата, общо десет, като на непознат телефонен номер и мислено си ги повтаряше.

Без да се набива на очи напусна мъжката тоалетна и огледа фоайето, за да провери дали не го наблюдават.

Нямаше такива признаци, макар че добър преследвач не би се оставил да го забележат.

Той излезе от киното доволен, че бурята се задържа. През тъмнината и вятъра свърна в една странична уличка, после в друга, а сетне изчака на една алея, за да е сигурен, че не го следят. При тази ограничена видимост опашката трябваше да го следва отблизо по алеята, за да не го изпусне.

Никой не го следеше.

Той пресече улицата и избра телефонен апарат в един непознат бар две преки встрани. В близост до глъчката на електронните игри Сол избра номерата, които беше получил.

Съблазнителен женски глас каза:

— Услуги „Трайпъл“.

— Ромул — каза той.

— Имате среща. Вторник. Девет сутринта в Денвър. „Коди роуд“ 48.

Сол постави слушалката на вилката. Напусна бара и тръгна под прикритието на бурята, за да успее да стигне в хотела си точно навреме, сякаш както обикновено е направил тридесетминутната си разходка след филма.

— Някакви съобщения за Гризман? — обърна се той към администратора.

— Съжалявам, сър.

— Няма нищо.

Избягвайки асансьора, той се качи по стълбите към стаята си.

Косъмът, поставен под вратата му, лежеше така, както го беше оставил. Това означаваше, че никой не е влизал, докато го е нямало. Още един обичаен ден.