Дейвид Морел - Братството на розата

С две изключения.

Следвай стандартните процедури. Сутринта Сол купи билета си в последния възможен момент. Когато шофьорът запали мотора, Сол се качи в автобуса. Седна отзад и се огледа дали някой не го следи.

Нямаше никой.

Щом автобусът потегли от спирката, той се отпусна назад и с облекчение се вгледа в стръмните склонове на Вейл и в малките движещи се точки — скиорите, които се спускаха по заснежената планина.

Харесваше автобусите. От задната част можеше да наблюдава дали го следят. Можеше да си купи билет без да вкарат данните му в компютъра — това беше причината да не лети и да не наема кола — не искаше да оставя следи на хартия. Нещо повече — автобусите имаха няколко спирки по маршрута си. Винаги можеше да слезе на някоя от тях без да прави впечатление.

Билетът му беше до Солт Лейк Сити, но той не възнамеряваше да ходи там. Слезе от автобуса в Плейсър Спрингс, на един час западно от Вейл. Изчака да види дали някой друг ще слезе и си купи билет за Денвър. Хвана следващия автобус, пътуващ на изток, и се отпусна тежко на задната седалка. Анализира какво е направил досега и реши, че не е допуснал грешки. Наистина, ако някой го следеше, досега щеше да се е объркал и изнервен да води спешни телефонни разговори. Това не го интересуваше. Сол беше успял да извоюва свободата си.

Беше готов да изпълни задачата си.

Вторник, 9 часа сутринта. Очите му се насълзиха от денвърския вятър. Утрото беше сумрачно. Тежки сиви облаци се носеха над планината. Въпреки пухеното си яке, той потрепера. Спря на ъгъла в едно предградие и хвърли бърз поглед към сградата в средата на пресечката.

Дълга, ниска и мръсна. Като броеше от сградата на ъгъла, Сол предположи, че това е „Коди Роуд“ 48. Мина през калта, за да стигне дотам. Беше използвал местни автобуси, често ги сменяше и въпреки това погледна зад себе си, за всеки случай. Видя няколко коли, но никоя не му изглеждаше позната.

Обърна се напред и спря изненадан. Изумен зяпна Давидовата звезда над вратата. Синагога? Той самият беше евреин и се почуди да не би да е разбрал погрешно инструкциите. Добре. Беше свикнал със срещи на необичайни места.

Обаче синагога? Той се вцепени.

Влезе смутено. Озова се в мрачно преддверие. Ноздрите му се разшириха, усещайки праха. Когато затвори вратата, проехтя тътен.

Всичко около него беше неподвижно. Той си избра ярмулка от една кутия на масата, сложи малката черна шапчица на темето си, стегна устни и отвори друга врата.

Храмът. Усети напрежение. Въздухът му се струваше тежък и сгъстен и като че ли го притискаше. Той пристъпи напред.

Отпред седеше стар мъж и се взираше в бялата завеса, скриваща Кивота, а шапчицата му беше излъскана от многобройните години на молитва. Мъжът сведе поглед към молитвената си книга.

Сол задържа дъха си. Храмът беше пуст с изключение на възрастния човек отпред. Нещо не беше наред.

Старият мъж се обърна към него. Сол се напрегна.

— Шалом — каза старият мъж.

Невъзможно. Това беше…

Елиът.

Той се изправи. Както винаги носеше черен костюм и жилетка. Подходящо палто и мека шапка лежаха на мястото до него. Не беше евреин. Мъж на 67 години, висок и сух, с посивяла кожа, тъмни очи, приведени рамене, изпито лице.

— Шалом — отвърна Сол и се усмихна топло. Гърлото му се сви.

Те се прегърнаха. Почувствал сухата целувка на бузата си, Сол го целуна в отговор. Изгледаха се изпитателно един друг.

— Изглеждаш добре — каза Сол.

— Лъжа, но ще я приема. Но и ти изглеждаш добре.

— Тренировки.

— А раните ти?

— Няма усложнения.

— А стомахът — Елиът поклати глава. — Исках да те посетя, когато чух какво се е случило.

— Но не успя. Разбирам.

— Добре ли се погрижиха за теб?

— Знаеш, че да. Ти направи най-доброто.

— Най-добрите заслужават най-доброто.

Сол се сконфузи. Беше най-добрият преди година. А сега?

— Лъжа — каза той. — Не го заслужавам.

— Все пак си жив.

— Късмет.

— Способности. Някой друг не би могъл да се измъкне.

— Не би трябвало да ми се налага да бягам — отвърна Сол.

— Бях планирал операцията. Мислех, че съм преценил всяка възможност. Сгреших. Една чистачка, за бога. Тя трябваше да е на друг етаж. Никога не проверяваше тази стая толкова рано.

Елиът разтвори ръце.

— Това казвам и аз. Рядък шанс. Не може да се контролира.

— Знаеш добре — отговори Сол. — Ти казваше, че думата случайност е измислена от слабите хора, за да оправдават грешките си. Учеше ни да се стремим към съвършенство.